По време на представлението на Каролайн Мат бе надраскал набързо върху празен лист колкото бе могъл повече от истинската история. Сега Гуен четеше написаното.
— И така — рече тя, — вашето бивше гадже, Тайлър Смолуд, не е и никога не е бил — адвокатката преглътна — върколак.
Каролайн тихо се засмя през сълзите си на срам.
— Разбира се, че не. Върколаците не съществуват.
— Като вампирите.
— Вампирите също не съществуват, ако това имате предвид. И как биха могли? — Докато го изричаше, погледът на Каролайн шареше по сенките в стаята.
Гуен си върши добре работата, каза си Мат. Маската на скромност на Каролайн започваше да се пропуква.
— И хората никога не възкръсват, имам предвид, в тези модерни времена — продължи Гуен.
— Ами, колкото до това — в гласа на Каролайн се прокрадна злоба, — ако отидете в пансиона във Фелс Чърч, можете да намерите там едно момиче на име Елена Гилбърт, което се предполага, че се е удавило миналата година. В Деня на основателите, след парада. Тя, разбира се, беше избрана за символ на Духа на Фелс Чърч.
Сред репортерите се надигна оживено шушукане. Свръхестествените истории се продаваха по-добре от всичко останало, особено пък, ако е замесено хубаво момиче. Мат видя как по лицата им плъзват самодоволни усмивки.
— Тишина! Госпожице Савицки, придържайте се към фактите по делото!
— Да, Ваша чест. — Гуен доби смирен вид. — Добре, Каролайн, да се върнем към деня на предполагаемото нападение. След събитията, които описахте, обадихте ли се веднага в полицията?
— Аз… срамувах се твърде много. Но после осъзнах, че може да съм забременяла или да съм се заразила от някоя ужасна болест, и трябва да разкажа за случилото се.
— Но тази ужасна болест не беше ликантропия — да се превърнеш във върколак, нали? Защото подобни неща не съществуват.
Гуен погледна тревожно надолу към Мат, който й отвърна обезсърчено. Надяваше се, че ако Каролайн бъде принудена да говори за върколаци, накрая ще се огъне. Но засега изглежда се владееше напълно.
Съдията изглеждаше бесен.
— Млада госпожице, няма да допусна да правите съда ми за смях с още свръхестествени дивотии!
Мат се вторачи в тавана. Щеше да отиде в затвора. За дълго. За нещо, което не бе направил. За нещо, което никога не би сторил. Освен това сега репортерите щяха да хукнат към пансиона да притесняват Елена и Стефан. По дяволите! Каролайн го постигна, въпреки кървавата клетва, която бе дала, никога да не разкрива тайната им. Деймън също я бе подписал. За миг Мат пожела Деймън да се появи в този миг в залата и да й отмъсти. Не му пукаше колко пъти щеше да го нарече „Мет“, само да се появи. Но Деймън не го стори.
Мат осъзна, че лепенката около гърдите му се е смъкнала достатъчно, за да може да удари главата си в масата. Направи го и се чу леко избумтяване.
— Госпожице Савицки, ако клиентът ви иска да бъде окончателно обездвижен, това може да…
Но тогава всички го чуха. Като ехо, но забавено. И много по-силно от звука на глава, удряща се в маса.
БУУМ!
И отново.
БУУМ!
И после далечен, обезпокоителен звук на отварящи се врати, сякаш са били ударени от стенобойна машина.
В този момент присъстващите в залата биха могли да се разпръснат. Но къде да отидат?
БУУМ! Още една затворена врата се отвори с трясък.
— Тишина! Тишина в залата!
Откъм дървения под в коридора прозвучаха стъпки.
— Тишина! Тишина!
Но никой, дори съдията, не можеше да спре възбудата, обхванала хората. А и късно вечерта, в заключената съдебна зала, след всички приказки за вампири и върколаци…
Стъпките приближиха. Една врата, съвсем наблизо, проскърца и се отвори с трясък.
Вълна от… нещо… премина през съдебната зала. Каролайн ахна и обхвана издутия си корем.
— Залостете вратите! Пристав! Заключете ги!
— Да ги залостя, Ваша чест? Те се заключват само отвън!
Каквото и да беше, приближаваше все повече…
Вратите на съдебната зала се отвориха със скърцане. Мат сложи ръка върху китката на Гуен, за да я успокои, сетне изви врат, за да види какво става отзад.
На прага стоеше Сейбър и както винаги, приличаше на малко пони. До него вървеше госпожа Флауърс; следваха я Стефан и Елена.
Прокънтяха тежки стъпки, когато Сейбър, сам, се отправи към Каролайн. Тя нададе уплашен вик и потрепери.
Възцари се тишина, докато всички се взираха в огромния звяр с абаносова черна козина и тъмни влажни очи, които се огледаха лениво наоколо.
После Сейбър изръмжа гърлено.
Всички около Мат ахкаха и се свиваха и гърчеха, сякаш неочаквано ги бе засърбяло навсякъде. Той се вторачи сащисано и видя, че Гуен също зяпа смаяно, докато ахкането премина в тежко дишане.
Накрая Сейбър вдигна нос към тавана и нададе силен вой.
Това, което се случи след това, никак не бе приятна гледка, поне според Мат. Дори не видя кога носът и устата на Каролайн се издадоха напред, образувайки муцуна. Нито кога очите й се превърнаха в малки, но дълбоки дупки, заобиколени с козина.
А ръцете и пръстите й се свиха до лапи с черни нокти, които тя размахваше безпомощно. Да, гледката никак не бе приятна.
