Балард беше сигурна, че не спомена за повече заподозрени в телефонния разговор с Реджиналд. А Синди Карпентър не можеше да си спомни точно кой пръв е вмъкнал този факт при обаждането на нейния бивш съпруг. Подозренията на Балард само се засилваха, докато Карпентър разкриваше повече неща за него. От наученото си представяше Реджиналд като отмъстителен егоист с дребна душица.
Но нямаше как да не се пита защо мислите й все се връщат към този човек. Нали се предполагаше, че има алиби. А и досега не бе научила нищо, което да свързва Синди или Реджиналд Карпентър с другите две жертви на Среднощните.
— Той спомена ли къде е бил на Нова година?
— Върнал се току-що от ваканция с голф в пустинята, когато ти си го потърсила по телефона. Не каза мястото и не го попитах. Изобщо не ме интересува. А ти защо питаш?
— Стори ми се някак разсеян, когато му се обадих.
— Моля те, не му се обаждай повече.
— И без това нямах такова намерение.
Палм Спрингс също беше в пустинята. Колкото и неприязнено да се настройваше Балард към Реджиналд Карпентър, не изглеждаше вероятно да е замесен в нападенията на Среднощните. Реши засега да не се занимава с бившия съпруг на Синди и да продължи търсенето на връзка между трите жертви.
— Докъде стигна с въпросника?
— Почти приключих. Ето го.
Карпентър грабна сгънати листове от страничната масичка и се опита да ги подхвърли над масата за кафе към Балард. Ръката я подведе зле и снопчето хартия тупна в другия край на дивана.
— Ох, извинявай.
Балард стана и взе листовете.
— Календарът в него е с шейсет дни назад — оплака се Карпентър. — Аз трудно си спомням къде съм била преди седмица. Затова не е попълнен докрай. Но с другото се справих.
— Благодаря ти — каза Балард. — Знам, че ти е било неприятно да го попълваш точно сега, но наистина е ценен за разследването.
Прегледа страниците и прочете някои от отговорите на Карпентър в календарния раздел. Там имаше и въпроси за заведения и магазини. В седмицата преди Коледа и на самия ден бе отбелязано „Ла Хола“.
— Какво има в Ла Хола? — попита тя.
— Родителите ми живеят там — обясни Карпентър. — Винаги отивам на юг при тях за Коледа.
Балард дочете въпросника.
— Цял месец ли не си сипвала бензин в колата? А за пътуването до Ла Хола?
— Не знаех, че искате да пиша и такива неща.
— Искаме всички подробности, Синди. Каквото можеш да си спомниш.
— Отбивам се в бензиностанцията на „Шел“, която е на кръстовището на „Франклин“ и „Гауър“. По пътя към работата.
— Ето това искаме да научим. Местата, където отиваш често. Кога напълни резервоара за последен път?
— Когато се връщах от дома на родителите си след Коледа. Някъде в окръг Ориндж до пета магистрала.
— Добре, това няма значение за нас, струва ми се, защото е било еднократно. А скандалите? С някого в работата или другаде?
— Всъщност нямаше. Да де, клиентите се оплакват постоянно… просто им даваме нова чаша кафе и толкова.
— Значи нищо по-разгорещено? Особено напоследък?
— Не се сещам.
— Тук си написала, че си била в „Масаж за завиждане“… онова студио на „Хилхърст“ ли?
— Да, моите подчинени ми подариха ваучер за Коледа и аз го използвах в деня, когато си тръгнах по-рано от кафенето. И там нямаше нищо за отбелязване.
— Кой те масажира — мъж или жена?
— Жена.
— Ясно. Вероятно ще имам още въпроси, след като прегледам всичко.
Не спомена, че ще се появят въпроси и след като сравни отговорите на Карпентър с тези на другите две жертви.
— А ти научи ли нещо за онези, които са пипали уличната лампа? — попита Карпентър.
— Още не.
— Същите ли са били според тебе?
— Възможно е. Въпросникът е важен, защото трябва да открием къде нападателите са се засичали с тебе. Искаме да изясним кой би те набелязал и защо.
Карпентър плесна с длан по бедрото си, като че й бе омръзнало да търпи.
— Защо вината да е моя? — изрече гневно. — Защо да е заради нещо, което аз съм направила?
— Не казах това — припряно отрече Балард. — И изобщо не си го помислих.
Усети бръмченето на телефона си. Погледна екрана и видя вътрешния номер на участъка в Холивуд. Търсеше я старшият дежурен на смяната и това я подсети, че остави радиостанцията да се зарежда в колата. Прибра телефона, без да приеме обаждането.
— Да, ама точно така звучи — настоя Карпентър.
— Моля те да ме извиниш — отвърна Балард. — Нека го кажа ясно: не си направила нищо, с което да заслужиш или да си навлечеш това. Не си виновна в никакъв смисъл на думата. Говорим за онези, които те нападнаха. Опитвам се да науча къде и при какви обстоятелства тези ненормални, извратени индивиди са решили да изберат тебе. Нищо повече. Не искам да си мислиш, че се отнасям по какъвто и да е друг начин към този случай.
Карпентър пак се беше извърнала настрани, само промърмори:
— Добре…
— Знам, че понякога разследването става поредното напомняне какво си била принудена да понесеш — продължи Балард. — Но това е необходимо зло, защото искаме да заловим онези гадове и да ги пратим в затвора.
— Знам. И съжалявам, че се държах опърничаво.
— Не се държиш така, Синди. И изобщо няма за какво да съжаляваш.
Балард стана и сгъна листовете на въпросника.
