— Знаеш ли, може и да ни потръгне добре — подхвърли Гарет. — Запазваш си апартамента в града и сърфираш, докато съм на смяна. Три дена във водата, четири — в планината.
— Аха, въобразяваш си, че щом много те бива в сандвичите с пилешкото, момичетата трябва да примират по тебе?
— Страхотен съм и с крехкото телешко, ако пак решиш да хапваш месо от бозайници.
— Може пък следващия път да си наруша диетата.
— Значи ще има следващ път?
— Много ще зависи от това телешко.
Тя го побутна кротко да се дръпне и влезе в колата.
— И да се пазиш — заръча Гарет.
— Ти също.
По пътя на юг към града тя почака долината Санта Кларита да остане зад нея, за да има силен сигнал, преди да се обади на Джон Уелборн. Оказа се, че номерът е на „Ларчмонт Кроникъл“ — кварталния вестник на парка „Хенкок“ и околностите му, в който Уелборн беше единствен издател, редактор и репортер. Заниманията му с журналистика правеха разговора по-деликатен. Балард се нуждаеше от информацията, която той имаше, но не искаше това да бъде разгласено в неговия вестник.
— Господин Уелборн, аз съм детектив Балард от полицейското управление на Лос Анджелис. Можете ли да ми отделите няколко минути?
— Да, разбира се. По повод на статията ли ме потърсихте?
— Каква статия?
— В четвъртък публикувахме материал за паричната помощ, която събираме за полицай от участъка в Уилшър. Съпругата му почина от ковид.
— О, не е за това. Аз работя в холивудския участък. Трябва да поговоря с вас неофициално за нещо, което няма връзка с вестника ви. И не искам да съобщавате за разговора… поне засега. Разговорът е поверителен. Съгласен ли сте?
— Няма проблем, детектив Балард. Нашето издание е месечно, до следващия брой бездруго остават две седмици.
— Добре, благодаря ви. Исках да ви попитам за вашето обаждане тази сутрин в отдела по уличното осветление. Вие сте им съобщили за повредена улична лампа на авеню „Норт Ситръс“.
— Ами… да, госпожо детектив, оставих им съобщение, но не съм казвал, че е било извършено престъпление.
— Да, ясно. Но може и да има връзка със случай, който разследваме. Затова ни уведомиха и затова ви моля да няма гласност.
— Разбирам.
— Можете ли да ми кажете от кого научихте за повредената лампа?
— От добра приятелка на моята съпруга Марта. Името й е Хана Стовал. Тя знае, че може да каже на мен, а аз ще предам на съответните служби. Повечето хора дори не подозират, че в града имаме отдел по уличното осветление. Знаят обаче, че аз познавам хора, които познават други хора, и така нататък. И идват при мен.
— И тя ви се обади?
— Всъщност не, изпратила е имейл на моята съпруга с молба за съвет. И аз се заех с това.
— Разбрах. Може ли да споделите с мен какво знаете за Хана Стовал? Например на каква възраст е според вас?
— О, малко над трийсетте. Млада е.
— Дали е омъжена, сама ли живее, или със съквартиранти?
— Не е омъжена и съм сигурен, че живее сама.
— А знаете ли с какво си изкарва прехраната?
— Да, тя е инженер. Работи в градското транспортно управление. Не съм сигурен за точната й длъжност, но бих могъл да попитам Марта. Като ви слушам, май проверявате дали съответства на някакъв профил.
— Господин Уелборн, не бих могла да споделя с вас нищо за разследването в този момент.
— Разбирам, но е напълно естествено да изгарям от любопитство какво се случва около нашата приятелка. Да не е изложена на някаква опасност? Можете ли да ми кажете това?
— Аз…
— Един момент… да не е свързано със Среднощните? Тук сме в същия район, в който са извършени поне две от нападенията.
— Господин Уелборн, бих се радвала, ако спрете с въпросите. Нека само ви уверя, че няма опасност за нея, а ние ще направим всичко възможно да бъде така и занапред. — Балард се опита да промени посоката, в която кривна разговорът. — Сега да ви попитам къде се намира уличната лампа спрямо нейния дом? На какво разстояние?
— Доколкото разбрах, точно пред дома й. Затова е забелязала, че една вечер още е светела, а следващата — не.
— Добре, а може ли да получа от вас телефонен номер на Хана Стовал?
— Не мога да ви го кажа веднага, но ще го науча. Да ви се обадя ли на този номер след няколко минути? Трябва само да се свържа с моята съпруга.
— Да, можете да ме намерите на този номер. Но ви моля да не казвате на съпругата си защо я питате, също моля вас и съпругата ви да не споделяте това с Хана. Не искам телефонът й да бъде зает, когато аз опитам да говоря с нея.
— Разбира се, само ще кажа, че номерът е необходим заради поръчката за ремонт.
— Благодаря ви.
— Почакайте малко, госпожо детектив. Скоро ще се чуем отново.
Балард отложи разговора с Хана Стовал до момента, когато състави план и може да го сподели с нея без колебания. Докато обмисляше какво да направи, тя измина остатъка от пътя до града в тишина с изключение на кратък разговор с Бош. Сигурна беше, че дори ако няма кой друг да й помага, винаги може да разчита на него. Помоли го да чака в готовност за действие, без да споделя засега защо й е необходим, а той не възрази. Просто я увери, че ще бъде готов и ще чака, за да я подкрепи.
