Искаше ми се да я попитам как така умна жена като нея е могла да прояви глупостта да взема неизпробвано лекарство. Но не го направих. Седях и мълчах.
Тя обхвана главата си с ръце.
— Но това обяснява толкова много неща! Защо съм се чувствала толкова зле… Но как не съм разбрала какво всъщност е ставало?
— Може би защото около нас ставаха прекалено много неща — подсказах ѝ аз.
— Мисля, че си прав — съгласи се Лиза и поклати удивено глава. — Каква върховна глупост! Не знам разбираш ли ме, но аз си водих дневник как се чувствам, вслушвах се едва ли не в най-микроскопичните помръдвания на червата си. И през цялото това време се чувствах по-нещастна от когато и да било, а даже не съм го забелязала.
— Не си била в състояние да мислиш ясно.
— Така беше.
— Сега вече не го вземаш. Може би това е причината да се чувстваш по-добре.
— Може би… — Тя ме погледна замислено.
— Сега готова ли си да чуеш защо не съм убил баща ти? — спокойно попитах аз.
— Саймън, казах ти…
— Имам правото да ти го кажа, според мен. Поне веднъж. Единственото, което се иска от теб, е да ме изслушаш, а след това можеш да се върнеш при Еди и работата си в Станфорд.
Тя пое дълбоко дъх.
— Добре, да чуя тогава.
— През последните три месеца са убити трима души: баща ти, Джон Чалфонт и доктор Катаро. Единственото, което ги свързва, е «Био-уан».
— Ти каза, че доктор Катаро е загинал при катастрофа с кола — прекъсна ме Лиза.
— Да, но тази катастрофа би могла да е инсценировка.
— Дали?
Насилих се да не се ядосам.
— Да. Доктор Катаро е открил, че твърде много от неговите пациенти умират след вземането на «Неуроксил-5». Готвел се е да вдигне голям скандал. Споменал е това пред баща ти на някакво парти, където се видели случайно. Баща ти започнал да рови около «Био-уан». Попитал Арт какво му е известно за лекарството. И двамата познавахме Франк — и за миг не му е минала мисълта да скрива съмненията си, след като са възникнали. Така че някой е убил и двамата. — Лиза ме слушаше внимателно. — Тогава дошло ред Джон да открие нещо съмнително около «Био-уан» — нещо, което е искал да сподели с мен, защото го бях помолил. Убиват и него. А когато и аз започнах да се приближавам опасно близо до истината, се опитаха да застрелят и мен.
— Да те застрелят! — възкликна Лиза.
— Да, пред апартамента ни.
— О, боже! — Тя сложи ръка върху устата си. — И защо някой ще иска да те убива?
— Ако неуроксилът се провали на изпитанията, «Био-уан» няма да струва и цент. Сама разбираш, че това е неприемливо за доста хора. Сред които са такива като Томас Иневър и Джери Питърсън. Да не говорим, че компанията е всичко за Арт. Който впрочем изглежда все по-неуравновесен, откакто започна всичко това.
Наблюдавах Лиза. Тя ме слушаше внимателно.
— Но аз просто не мога да разбера револвера в дрешника ни, Саймън!
— За това не мога да ти кажа нищо — признах аз. — Освен че някой ни го е подхвърлил.
— Кой? Кога? Как?
Поклатих безсилно глава.
— Не знам.
Лиза помълча, след това ненужно поясни:
— Еди е сигурен, че си ти.
— Знам. Но как тогава ще обясни Джон? И доктор Катаро? Има ли отговор на въпроса защо съм убил и тях? И с каква цел съм се опитал да се застрелям?
— Не знам.
Наближавахме до причината за идването ми тук. До момента, когато щях да разбера дали всичко, което бях правил през последния месец, си е струвало усилията.
— Имам още един въпрос, след което можеш да си отидеш и вероятно никога вече няма да се видим, ако сама не го пожелаеш — започнах аз. — Разбирам как си се чувствала след убийството на баща ти и предполагам, че си представям какви мисли са минавали през главата ти, след като си започнала да вземаш онова лекарство. Но сега и тук искам пак да науча… — поех дълбоко дъх, — мислиш ли, че съм убил баща ти?
Лиза свали поглед към пластмасовия плот на масата и трохите от хамбургера. Започна машинално да сгъва и разгъва хартиената салфетка.
— Лиза?
— Не… — измънка тя.
— Лиза! Погледни ме! И ми отговори. А след това можеш да си вървиш.
Тя ме погледна. Лека неуверена усмивка докосна устните ѝ. После поклати глава.
— Не… — каза тя неуверено, — не мисля, че си го убил.
Погледнах празната ѝ чиния.
— Хамбургер? — изненадах се аз. — Защо си мислех, че не слагаш в устата си такива неща?
— Апетитът ми… — каза Лиза. — Човек би помислил, че ще се нахвърля на нещо по-така, като… като сладолед с шоколадов сироп например. Само че онова, за което непрекъснато си мисля, са хамбургери с картофки.
— Как си иначе? — попитах я аз. — Как е бебето?
Тя сложи ръка на корема си. Стори ми се, че забелязвам леко издуване около кръста ѝ,но може и да се заблуждавах.
— Чувствам се отвратително — призна тя. — Повръщам всяка сутрин. А понякога и вечер. — После ме погледна и очите ѝ заблестяха: — Видях го, Саймън. Бях на скенер в петък. Има го, истинско е. Има си главичка, мърда и изобщо…
Изведнъж ми се прииска да бяхме отишли заедно на скенер, но не можах да ѝ го кажа.
Навън бе спряло да вали.
— Хайде да се махаме оттук — предложих аз.
Излязохме от закусвалнята и тръгнахме по тротоара. Не бях сигурен къде точно се намираме, но това бе последното, което ме интересуваше.
