Усещах, че моментът не е подходящ за опити да я разубедя, а и честно казано, не бях разчитал на това. Извадих плика с предварително написаната още в Марш Хаус бележка.
— Прочети това.
Подадох ѝ плика. Тя продължително го изгледа, после бавно протегна ръка и го взе. Пръстите ни не се докоснаха. Все така внимателно тя го скъса и пусна парчетата в кошчето за боклук.
Запазих хладнокръвие.
— В писмото се съдържат инструкции как да получиш достъп до данните на «Био-уан» за «Неуроксил-5». Права беше, Лиза, има нещо съмнително в това лекарство. Леля Зои получи инсулт пред два дни, може би в резултат на терапията с него. Аз не съм в състояние да анализирам информацията. Ти можеш. Всичко е там.
Очите ѝ се разшириха.
— Леля Зои? Нима… наистина ли? — Бавно кимнах. — Ще се оправи ли?
— Според Карл, не.
— О… — Тя погледна неуверено към кошчето и после с усилие се овладя. — Няма да чета писмата ти, Саймън. И няма да слушам какво ми говориш. Искам да се махнеш от живота ми. Връщай се в Бостън!
Болеше ме да чувам тези думи от устата на човек, когото обичах толкова силно и който толкова много се нуждаеше от мен. Но донякъде ги бях очаквал.
— Добре, тръгвам си. Все пак прочети писмото ми. А ако пожелаеш да се видим, ще бъда в кафето зад ъгъла утре в десет сутринта.
— Няма да дойда, Саймън.
— Довиждане — казах аз и без да чакам отговора, който и без това знаех, че нямаше да последва, излязох.
32.
Отидох в кафето един час предварително, след кошмарна нощ в евтин хотел, която прекарах в размишления над единствения важен въпрос: ще дойде ли Лиза? Стените на заведението бяха оранжеви, украсени с постери на делфини и китове, плъзгащи се в изумруденозелени океански води. Менюто изобилстваше от вегетарианска храна с екологично чисти продукти от някаква ферма, а кафето се предлагаше в стандартните за тези места четиридесет варианта на приготвяне. Салонът беше практически празен. Освен мен тук бяха още делово облечен тип с външност на банкер и дипломатическо куфарче, което сигурно му бе струвало цяло състояние, две млади блондинки с къса коса и набучени с обеци лица, и възрастен мъж в износено палто, полагащ максимални усилия да бъде смятан за бездомник. Двойното кафе с мляко, което пиеше, без да бърза, и броят на «Сайънтифик американ», който четеше с откровен интерес, издаваха в него нещо доста по-различно.
Поръчах си чаша обикновено кафе и разтворих моя «Уолстрийт Джърнал». Котировката на «Био-уан» бе паднала на четиридесет и девет. Не се съмнявах, че Даниел се е отървал и от последната си акция. Запитах се дали не нося наказателна отговорност, ако той бъде уличен в използване на вътрешна информация. Но това поне засега беше най-малкото ми безпокойство.
Довърших кафето си и си поръчах второ. Десет без десет. Щеше ли да дойде? Още не бе станало десет, а аз вече се притеснявах.
Стана десет, после десет и половина, след това единайсет. Пиех все по-нервно чаша след чаша, което естествено никак не ме успокояваше. Пробвах пак да чета и прегледах повторно основните материали в «Джърнал». Лиза я нямаше. Вярно, имаше склонност да закъснява, но не чак толкова. Явно нямаше да дойде. И все пак нещо не ми даваше да си тръгна. Стоях като закован на стола, не смеех даже да отскоча навън до сергията с вестници, за да си купя още нещо за четене. Страх ме беше да не я изпусна, защото тогава никога нямаше да знам дошла ли е, докато ме е нямало, или не.
Следващо кафе, този път безкофеиново. И сандвич с наденичка — от истинско месо. От фермата та направо в устата ми. Коремът ми имаше нужда от нещо, което да попива кафето, което му изливах.
Лиза я нямаше, но аз отказвах да се примиря с реалността. Всичко, което бях правил през изтеклия месец, рисковете, които бях поемал, неприятностите, които си бях създал — всичко бе в името на това да си върна Лиза. Само че тя май нямаше намерение да ми позволи това щастие. Лиза наистина беше много твърдоглава. И изглежда нямаше да мога да я разубедя. Дори ако ѝ докажех, че не съм убил баща ѝ и че тя е била права в съмненията си по отношение на «Био-уан»… може би дори пред лицето на очевидните факти, тя нямаше да пожелае да се върне.
Не, това не можех да го приема. Стоях в кафето, сякаш това бе единственото нещо на този свят, което ми бе останало.
Навън започна да вали и за минута-две улиците се превърнаха в потоци и езера. Появиха се хора с чадъри, прозорците се замъглиха отвътре, минаващите коли безмилостно пръскаха със струи вода нещастните пешеходци.
Кафето се изпълваше с хора, излезли в обедна почивка. Сервитьорите се споглеждаха — търсеха кураж да ме изхвърлят — така че си поръчах сандвич на грил със зеленчуци.
В два часа се предадох. Изскочих на плувналата във вода улица и с наслаждение оставих дъждовните капки да охладят нажежената ми кожа. Косата залепна на мокри кичури по главата ми. Тръгнах в някаква посока, без да ме е грижа накъде.
— Саймън! — Чух я, но не можах да повярвам. — Сай!
Обърнах се. Лиза тичаше към мен, чантата ѝ се мяташе под дъжда като махало.
