Разводът на родителите ми ме бе наранил силно, но най-тежкият удар бе ролята на баща ми в него. На десет години тържествено се зарекох да не бъда като него. И ето че само половин година след собствената ми женитба за жената, която обожавах, тъст ми намекваше, че може би вървя по пътя на баща си. Че не бе прав, това бе повече от ясно, но този човек ме бе обидил със съмненията си.
Родителите на Лиза също бяха разведени. Франк бе тръгнал да търси по-друг живот, когато Лиза била на четиринайсет. Лиза така и не получила удовлетворително обяснение и също като мен не бе успяла да прости докрай на баща си. Тук обаче приликите свършваха. Макар майка ѝ бързо да се бе омъжила наново и да се бе пренесла в Сан Франциско, вземайки Лиза и брат ѝ със себе си, Франк бе предпочел да остане сам.
Исках да съм сигурен, че нито един от двама ни няма да тръгне по пътя на нашите родители.
Погледнах през рамо и видях, че пристанът Юниън бързо се приближава. Ръцете и раменете ме боляха. Денят започваше прекрасно.
Кабинетът на Гил бе най-големият във фирмата. Стените бяха скрити под дъбова ламперия, мебелировката беше старинна. Централното място в нея бе отредено на портрета на колониално нищожество с хлътнали бузи на име Гилбърт Стюарт, на когото бе кръстен Гилбърт Стюарт Апълби. Портретът бе пристигнал само преди година. На Гил несъмнено му допадаше гостите му да смятат, че картината е висяла във фамилната му къща поколения наред. Даниел обаче разполагаше с доста солидни доказателства, че зад нея стои една значителна и предварително похарчена част от милионите на «Био-уан».
— И така, реши ли какво ще правиш с «Нет коп»? — попита Гил със спокойна загриженост.
— Ще се опитам да я спася.
— Как? — повдигна вежди Гил.
Усмихнах се.
— Още не знам как точно. Но няма да се откажа. Ще намеря начин да върна двата милиона. И ще се опитам да спечеля повече.
Гил ме наблюдаваше внимателно през дебелите лещи на очилата си. После и той се усмихна и бръчиците по лицето му се пренаредиха в нов мотив.
— Възхищавам се на упоритостта ти, Саймън. Направи каквото можеш. Но знай, че «Ревиър» няма да даде и цент повече.
— Това си го изясних — отвърнах на усмивката му аз.
Гил извади лулата си и започна да я пълни. Единственото място, където я запалваше, бе кабинетът му. В наше време в Америка не можеш да запалиш лула на никое полуобществено място, даже ако то се намира в притежаваната от теб фирма.
— Разбра ли каква грешка допусна, Саймън?
В съзнанието ми изникнаха множество отговори, но се спрях на семплото:
— Не.
— Не е предложението ти да преведем втория транш. Това е единствено въпрос на преценка. Нито е в желанието ти да удържиш на думата си. Каквото и да казва Арт, аз намирам това достойно за уважение. Грешката ти е, че си дал обвързващо обещание. От личен опит в рисковото инвестиране знам, че винаги трябва да си оставяш път за измъкване. Обстоятелствата могат да се променят и понякога се случват най-непредвидими неща.
Не бях напълно сигурен в това. Струваше ми се, че ако един частен предприемач заложи всичките си спестявания, ипотекира дома си и сложи мечтата си в ръцете на един капиталист, най-малкото, което може да очаква от него, е поне някаква форма на обвързване. Но книгата с правилата бе написана от такива като Гил.
Така че кимнах.
— Добре, доволен съм, че не си решил да направиш нещо необмислено. Успех с «Нет коп». А, и още нещо…
— Да?
— Всичко ли е наред с Джон Чалфонт?
— Мисля, че да. Защо, какво има?
— Просто наскоро прояви прекалено голяма настойчивост по онзи проект за добив на електроенергия от вятъра. Струва ми се, че е тук достатъчно дълго, за да помни, че вече сме отклонили поне дузина подобни предложения.
— Временна загуба на перспектива — казах аз. — Може да се случи на всекиго.
Но Гил не изглеждаше убеден.
— Хм… Добре, благодаря ти, Саймън.
Спокоен, че кариерата ми в «Ревиър» не е застрашена, аз излязох от кабинета му, потискайки усещането, че съмненията ми не са изчезнали, а само са временно потиснати.
Даниел изучаваше борсовите котировки на екрана на компютъра си. Акциите на «Био-уан» се бяха качили на четиридесет и четири долара. Вече бях проверил лично. Джон беше излязъл.
Даниел вдигна поглед към мен:
— Все още ли си на работа?
— Да.
— Гил успя да те разубеди, така ли?
— Ако може да се говори за нечия намеса, беше Лиза — признах аз.
— Доволен съм, че поне един от двама ви не е лишен от здрав разум.
Изсумтях неопределено.
— Гил ме попита добре ли е Джон. Мисля, че го безпокои случаят с вятърните генератори.
Даниел се изсмя гръмко:
— Джон е такъв въздухар…
— Хайде сега… не е толкова лош.
— Разбира се, че е въздухар. И свестен човек. Но какъв е смисълът от това? Нулев в числово изражение. Той е от губещите. За всички е ясно, че доникъде няма да стигне във фирмата. Знаеш, че е тук само заради баща си.
Свих рамене. Даниел може и да бе прав. Но аз лично харесвах Джон и нямах никакво намерение да го отписвам като губещ.
Даниел почувства несъгласието ми и смени темата:
— И какво ще правиш сега с «Нет коп»?
— Ще им намеря малко пари.
— Как? — повдигна вежди Даниел.
