— Съжалявам, Саймън. Просто… просто фирмата е много зле. Парите се свършиха. Даже не бях предполагала колко сме зле. Съгласих се този месец да се откажа от заплатата, но дори това няма да помогне.
Въздъхнах.
— Няма ли откъде да намерите оборотни средства?
— Според Хенри, не. Спасението е да приключим колкото може по-скоро с документирането на изпитанията на ВР56 върху животни. Това ще ни постави в добра позиция пред потенциални инвеститори.
Новините не бяха добри. Лиза бе вложила всичко в своя ВР56. И ако «Бостън пептидс» фалираше преди лекарството да реализира потенциала си, разочарованието ѝ щеше да бъде трудно за описване.
Пристиснах я до себе си и тя се сгуши под ръката ми. После се разплака.
На следващата сутрин пристигнах на работа малко по-късно от обичайното. Даниел още не беше дошъл. Поздравих Джон, който преглеждаше «Уолстрийт Джърнал» и едновременно с това набиваше поничка с боровинково сладко.
— Четиридесет и четири и половина — съобщи той, без да вдига поглед.
— Пълзи нагоре — коментирах аз.
— «Пълзи» е правилната дума.
Отворих уебстраницата на «Челси», за да науча подробности по снощния им мач. Интернет е дар от бога за английските футболни запалянковци в Америка. Момчетата отново бяха победили, този път с два на нула.
Джон ме прекъсна:
— Ей, Саймън! Чу ли за «Бостън пептидс»? — Явно искаше да ми съобщи поредната клюка.
— Не, какво се е случило?
— «Био-уан» ги купуват. Арт и Даниел подготвят сделката от вчера.
Хванах се за главата.
— Не може да бъде!
Джон явно се изненада от реакцията ми:
— Но това ще е добре за Лиза, нали така? Тя има акции на фирмата. А и «Био-уан» ще дадат на «Бостън пептидс» средства за разширение на развойната им дейност.
— Лиза никак не харесва «Био-уан», Джон. — Там, където рисковите инвеститори виждат качване на акциите Лиза виждаше една голяма и лоша биотехнологична компания. За която щеше да се наложи да работи.
Даниел влезе в офиса с торбички под очите и видимо тежко куфарче в ръката.
— Чух за «Бостън пептидс» — изпреварих го аз. — Джон вече ми каза.
— Добра сделка — каза Даниел, отвори куфарчето и започна да подрежда документите по бюрото си.
— За «Био-уан».
— И за «Бостън пептидс». Лекарството е перспективно за лечение на паркинсона, а «Био-уан» имат мускулите да го изтеглят до пазара.
Въздъхнах. Търговската логика ми бе ясна.
— Презентацията е днес следобед — съобщи Джон. — Идваш ли?
— А ти как мислиш?
— При тях на Кендал Скуеър в два.
— _При тях?_
Даниел се захили.
— Да. Иневър без притеснение предупреди, че нямал време да идва при нас.
Беше нечувано компании да правят презентации за партньорите на друго място, освен при нас. И обикновено идваха идеално подготвени. Ние се появявахме с малко закъснение или отменяхме срещата. Но в случая с «Био-уан» балансът на властта отдавна се бе изместил от инвеститор към инвестиран.
— Ти ще ходиш ли? — попитах Даниел.
— Разбира се. Всичките проклети сметки ги направих аз.
— Значи ако има грешки, ще знам към кого да се обърна.
— Само се обади и си покойник — заплаши ме Даниел.
Въпреки признатите си математически способности, той имаше склонността да разменя цифри, така че например 568 понякога се превръщаше в 586. Джон и аз изпитвахме искрено наслаждение да изчакаме възможно най-неудобния момент, за да посочим грешката.
Щях да си държа очите отворени на четири.
— О, Саймън — обади се Даниел, — Арт ме помоли да ти кажа да му се обадиш веднага като дойдеш.
— За «Био-уан» ли?
— Предполагам.
Арт беше заел обичайната си поза, облегнат в скъпото си кожено директорско кресло. С една ръка притискаше слушалката до ухото си, а с другата лениво поклащаше кутия диетична «Д-р Пепър». Арт прекарваше на телефона повече време от всички останали партньори на фирмата, взети заедно. Това бе работата, която обожаваше да върши. Говорене вместо мислене. Можеш лесно да си прекараш двайсет и четири часов «работен» ден на телефона, без да пипнеш нищо и без да вземеш никакво решение.
Показа ми с жест да седна. Кацнах на малкото столче от другата страна на бюрото. Знаех, че няма да си направи труда да свърши разговора по-бързо. Така и стана. Беше внушителен едър мъж, прехвърлил петдесетте, с ниско подстригана сива коса. Тренираше в залата ежедневно и по-голямата част от масата му представляваше мускули, а не тлъстина. Беше служил в морската пехота — факт, който не пропускаше да ми напомня — и все още се държеше като корав пич от филмите.
Гордостта на бюрото му беше фотография на младеж в униформата на един от футболните колежи на Средния запад. Момчето изглеждаше като по-млада, но по-масивна версия на самия Арт. Беше естествено Чък, синът на Арт. Арт се гордееше с него почти толкова, колкото с «Био-уан».
След десет минути той най-сетне постави слушалката на вилката и каза:
— Предполагам си чул. Купуваме «Бостън пептидс». — Множественото число означаваше «Био-уан». Той се идентифицираше толкова тясно с тази компания, че в собствените си очи бе неотличим от нея.
— Поздравления — неутрално казах аз.
