— «Био-уан» е акционерна компания и по тази причина още не сме напълно готови да обявим сделката официално. Освен това преговаряме директно с «Венчър Фърст» — инвеститорите на «Бостън пептидс». Управата на «Бостън пептидс» още не знае за сделката. Следваш ли мисълта ми?
— Но имате нужда от тяхната подкрепа — казах аз, — защото без Хенри Чан «Бостън пептидс» не струва и пукната пара. — «И не представлява нищо особено без Лиза» — искаше ми се да добавя.
— О, те няма да съжаляват, напротив. Но засега искаме да ги държим настрана. Така че е крайно важно да не споделяш това с Лиза.
— Разбирам нуждата да се пази в тайна специфична техническа информация, която има отношение към някакви цени — казах аз, — но предполагам няма нищо нередно все пак да съобщя на жена си.
— Не, най-категорично не — заяви Арт и за по-убедително се наведе напред, — особено в конкретния случай. Това не само би било крайно непрофесионално, но ще бъде и проява на нелоялност към фирмата. Обсъдихме ситуацията с Гил и той споделя загрижеността ми.
Преглътнах тежко.
— Добре… Мисля, че разбирам.
Арт се облегна обратно в креслото си.
— Ще се стараем да те държим колкото е възможно по-встрани, но, Саймън, нека не се заблуждаваме — в малка фирма като нашата просто е невъзможно да държиш някого в пълно неведение. Освен това тук не работим по този начин. — И той късо ми се усмихна. — Така че каквото и да чуеш, дръж го за себе си, окей?
— Разбирам — повторих аз. Направи ми впечатление, че не спомена за презентацията този следобед. Добре, щом той не искаше да говори, аз също можех да мълча.
— Добре. И кажи на Даниел да дойде при мен, ако обичаш.
Освободен по този начин, аз си тръгнах.
10.
Сградата на «Био-уан» беше малък, компактен, блестящ суперсъвременен блок, разположен точно зад по-големите си братя «Гензим» и «Биоген» и на един хвърлей от Масачузетския технологически институт. Кендал Скуеър беше доста престижно място за компания в сектора на биотехнологиите. Арт, Джери Питърсън и Иневър явно бяха преценили инвестицията за струваща си. Даниел — както можеше да се очаква, сметките бяха негови — веднъж каза, че наемът бил голямо бреме за баланса на фирмата. Но на никой не му пукаше. В мига, в който «Био-уан» извадеше на пазара лекарството срещу болестта на Алцхаймер, доларите щяха да потекат като пълноводна река, събираща притоци от цял свят.
Джон и аз отидохме на презентацията заедно и както се оказа, закъсняхме с минута-две. Мерките за сигурност бяха впечатляващи: униформена охрана във фоайето, пропускна система с четци на карти на всяка врата и страховити надписи където ти падне погледът, уведомяващи случайно попадналия тук, че се намира в място, където важат ограничения при достъпа до всичко и до всякъде. Връчиха ни временни картончета на посетители, закачихме си ги на реверите и ни съпроводиха до приемната, където вече чакаше групичка хора. Тук бяха Гил, Арт, Рави, Даниел и една дребна строга жена към четиридесетте с къса тъмна коса и неестествено големи очила: Линет Мауър — най-големият инвеститор на фирмата.
Подобно на много други рискови инвеститори и «Ревиър Партнърс» не инвестираше собствени пари, а се разпореждаше със серия от фондове, всеки от които замислен да просъществува десет години. Бяхме приключили с инвестирането на средствата, набрани в първите три от тях, и замисляхме през следващата година да създадем четвърти. Парите във фондовете постъпваха от индивидуални инвеститори като застрахователни компании, пенсионни фондове или семейни фондации. «Ревиър» прибираше годишна такса за работата си и имаше право на двайсет процента от всяка печалба. Линет Мауър беше не коя да е, а главен инвеститор на «Байъбър Фаундейшън» — голям семеен тръст, който покрай многото други неща беше и основен инвеститор в нашите фондове. Гил несъмнено я бе довел, за да ѝ покаже лично перлата в нашите инвестиции.
Арт ме видя и се намръщи. Пошепна нещо на стоящия до него Гил. Гил ме погледна, след което двамата размениха още няколко думи, като Гил успокоително сложи ръката си върху тази на Арт. Стоях в средата на приемната и нямах представа как да се държа. Гил забеляза притеснението ми.
— Саймън, Джон — здравейте. Сядайте. Чакаме Джери Питърсън и доктор Иневър. Познавате Линет Мауър. Линет, нека ти припомня — това са Джон Чалфонт и Саймън Ейот, двама от нашите прекрасни съдружници.
Мауър се усмихна приятелски и така съобразителността на Гил успя да избегне създаването на неловка ситуация. Но беше повече от ясно, че Арт не се радва на присъствието ми. Толкова по-зле за него.
Към нас се приближи делово облечена жена и ни поведе през поредица от коридори, като показваше личната си карта на намигващите ни зелени индикатори по пътя. По пътя се разминавахме със служители с бели престилки или безукорно изгладени ризи, крачещи целеустремено поединично или по двойки към своята цел. Не чухме никой от тях да продумва. Атмосферата тук бе безкрайно по-различна от уютното място, където Лиза работеше за «Бостън пептидс». Накрая стигнахме до врата с надпис:
