„Именно затова са точките на мисията“ - осъзна Уилсън, сякаш това бе някакво невероятно откровение. Те бяха единственото, което не позволяваше на бъдещето да контролира безпричинно миналото - а това в много отношения можеше да бъде най-лошият възможен вариант. Точките на мисията бяха правилникът и ако той се спазваше, всичко щеше да бъде в равновесие - волята на хората, ден след ден, в крайна сметка контролираше света и бъдещето. Защото, за съжаление, някои от най- големите трагедии са довели до някои от най-големите триумфи на човечеството. Убийството на Мартин Лутър Кинг довело до равни права на бели и чернокожи. Хирошима и Нагасаки гарантирали, че атомната бомба никога вече няма да бъде пусната от гняв. Беше потискащо, но изразът „преди зазоряване е най-тъмно“ сега придобиваше повече смисъл от всеки друг път.
Мислите му прекъснаха, когато някой го потупа по рамото. Уилсън се обърна и видя Дейвин да стои до него.
- Слушах разговора ви с Рандъл - каза той. - Просто искам да знаеш, че вършиш фантастична работа с него.
Дейвин бе лидерът на Меркуриевия екип през последните три години и се ползваше с всеобщо уважение. Беше потомък на китайски емигранти в Америка и работеше в „Ентърпрайз Корпорейшън“ вече повече от двайсет години. Имаше спокойно лице и дълга черна коса, прошарена тук-там, която връзваше на спретната опашка. Трагично хърбав, той бе отслабнал още повече, след като зае първата позиция. Най-често използваният от него израз беше „искам повече“ и всички се майтапеха с това. Но въпреки всичко Дейвин беше слабостта на Уилсън - той бе добър човек, който винаги се опитваше да постъпва правилно.
- Благодаря, Дейвин, това означава много за мен - отвърна Уилсън.
- Двамата с Андре сме страшно впечатлени от начина, по който държиш нашия млад Надзирател в правилната посока. - Дейвин потърка буза. - Той щеше да се върти в гроба, ако можеше да научи на какви изпитания ни подлагат Г. М. и Джаспър. Всички тези тайни. Сблъсъкът на мотиви. Промените в графика. Не би трябвало да е така.
- Не съм съгласен - каза Уилсън. - Бартьн щеше да каже, че е все същото.
Дейвин повдигна вежди.
- Може и да си прав, Уилсън. Може и да си прав.
- Ще те помоля за нещо - сериозно рече Уилсън. - Когато всичко това приключи, погрижи се да бъда освободен от договора си. Да бъда на това място и да гледам как хората биват прехвърляни с онази сфера е повече, отколкото мога да понеса. Просто искам да се махна и никога да не се връщам тук. И аз се опитвам да гледам към хоризонта, към собственото си бъдеще. А да съм тук означава да съм пленник на миналото.
- Имаш думата ми - отвърна Дейвин. - Остават ни само още пет дни да приключим всичко. Единствената ми тревога е дали Рандъл ще бъде готов?
- Ще бъде - увери го Уилсън. - Съдейки по това, което виждам и чувствам, опасностите са свързани най- вече с евентуално забавяне на мисията. Ако можех да го прехвърля още утре, със сигурност щях да го направя.
Пекин, Китай
Забраненият грал
Залата за поклонение пред предците
5 октомври 1860 г.
11:55 ч. местно време
Мисия Ездра -ден 216
На рождения ден на император Сиен Фън слънцето изгря в облачно небе. Както повеляваше традицията, Цъ Си се появи в Залата за поклонение пред предците веднага след сутрешната си медитация. В огромната постройка имаше точно 1000 бели свещи, но поради силните ветрове от север бе почти невъзможно всички те да светят, когато вратите на залата бяха отворени. Затова група евнуси сновяха напред-назад с кибритени кутии в ръце и напразно се опитваха да поддържат свещите запалени.
През следващите четири часа Цъ Си и принц Кун щяха гордо да представляват императорското семейство, застанали един до друг в залата, докато стотици мандарински благородници и администратори се изреждат да отдадат почитта си към Небесния принц. Цъ Си бе изпълнена с цинизъм при мисълта, че самият Сиен Фън не е тук да празнува собствения си рожден ден. И макар да разбираше причината за отсъствието му, част от нея продължаваше да го презира, задето беше избягал с антуража си от Забранения град като плъх от горящ кораб.
От Дзъхол идваха вести, че здравословното състояние на Сина на небето се е влошило от по-хладния планински въздух на Манджурия. За Цъ Си това бе потвърждение, че решението на съпруга ѝ да се махне беше неразумно и необмислено. Ако той умреше, преди да го е видяла отново, шансовете ѝ да получи титлата регент на Средното царство щяха да бъдат съвсем малки. Честта със сигурност щеше да бъде дадена на Су Шун.
Точеха се безкрайни върволици от мандарини, облечени в традиционните роби и кадифени шапки. Всички припяваха „Слава на Сина на небето“, но в очите им ясно се четеше страх и тревога - всички те знаеха за армията на нашествениците, разположила се до самите стени на Пекин. Цъ Си и принц Кун ясно виждаха притеснението им, но успяваха да запазят външно спокойствие, достойно за императорското семейство.
