Полетя сред разбити парчета, приземи се тежко в храсталак с бели рози и бързо скочи на крака. Храстите разкъсваха коприната на робата му, докато пресичаше градината и прескачаше със салто една ниска стена, падайки в един от многото симетрични басейни със студена, дълбока до кръста вода. Изгуби за момент равновесие, след което тръгна към другата страна. От стотиците порязвания по дланите и лицето му започна да тече кръв.
Зад себе си чу викове и отново проехтя изстрел. Куршумът със съскане се вряза във водата до него. Рандъл стигна до другата страна, прескочи стената и се озова на мраморна площадка. Превит от болка от огнестрелната рана, той се втурна към гъстата гора, а от Бароковия дворец продължаваха да стрелят по него. И тогава изневиделица чу тропот на копита. Не си позволи лукса да погледне към носещия се към него кон, а насочи всичките си усилия да се добере до защитата на дърветата.
Твърде късно - конникът го настигна за миг.
Но бягството му не беше прекратено от щик или куршум в тялото му. Вместо това нечия ръка се протегна и го грабна с бързо движение от земята. Той успя да зърне зелената коприна на имперски гвардеец, докато се носеха към сенките на гората.
Не успя да се сдържи и изрева от болка, докато конят препускаше и скачаше между дърветата, а в далечината ехтяха изстрели. От натиска на ръцете на евнуха върху откритата рана тънките черва на Рандъл бяха притиснати между коремните мускули и плътната материя на горната дреха. Рандъл беше почти в несвяст, когато конят спря и той падна на земята.
Воинът евнух - един от двамата, които бяха дошли с него до Летния дворец - скочи от животното, помогна на Рандъл да се изправи и го качи на седлото.
- Върви! - със скърцащ глас каза евнухът. - Натам! Към Западната порта! - Той погледна корема на Рандъл. - Притискай раната! Тръгвай!
За момент Рандъл беше изгубил способност да мисли и евнухът бе принуден да плесне коня по задницата, за да го накара да препусне още по-навътре в гората. След това извади меча си и зачака в засада евентуалните преследвачи.
Бойното пони с лекота си проправяше път между дърветата, без да е нужно да го насочват, и накрая излезе на откритата равнина. В далечината се извисяваха планините Иеншан в цялото им изумрудено великолепие.
Сякаш насън, Рандъл си представи как лети над невероятната Китайска стена, как се рее насам-натам, като се гмурва в пръснатите облаци, следвайки стената, минаваща през най-висОките била на стотици километри в двете посоки. „Стената е била построена да държи монголските орди далеч от Китай - спомни си той. - Ако си беше свършила работата, изобщо нямаше да съм тук.“ Дойде на себе си и погледна надолу към седлото. Панталоните му бяха подгизнали от кръв до коленете. Ръцете му бяха нарязани от парчетата стъкло и тръните. Повдигаше му се. Изплю още кръв и се запита дали има някакви шансове да прекоси равнината и да се върне в Забранения град.
Калифорния, Америка
„Ентърпрайз Корпорейшън“
Меркуриева лаборатория, субниво А5
28 юли 2084 г.
09:45 ч. местно време
Начало намисия Ездра
Цифровият дисплей показваше 14 минути и 26 секунди и всяка следваща секунда ги доближаваше до прехвърлянето.
Уилсън не беше спал много през последните две нощи и сега я караше само на адреналин. За да създаде необходимата илюзия, че до началото на мисията има още седмици, беше поканил Минерва да остане при него и тя с радост се съгласи. В резултат Уилсън оставаше без сили в малките часове и рано сутрин, без да се споменава напрежението от всичко останало, свързано с прехвърлянето.
На лицето му заигра усмивка, когато си помисли как беше целунал Минерва за довиждане само преди два часа, докато тя лежеше гола в леглото, и ѝ каза с приповдигнат тон, че ще се прибере в ранния следобед.
Уилсън погледна отново дисплея на стената на лабораторията. Само след тринайсет секунди Рандъл щеше да изчезне. Най-способният Надзирател, подготвян някога, щеше да започне мисията си да запази властта на династия Цин и така да защити Дървото на живота. Това бе зашеметяващо предизвикателство с ужасно много сложности и политика, но въпреки на пръв поглед нестабилното психическо състояние на Рандъл Уилсън нямаше друг избор, освен да вярва, че е готов за задачата.
Той изпита дълбоко задоволство, докато вървеше с Рандъл към транспортната капсула със съзнанието, че неговата част от сложните събития около прехвърлянето скоро ще приключи. Започваше да се уверява, че е изиграл успешно ролята си за защитата на целостта на мисията. Помисли си, че Бартън сигурно се е чувствал по същия начин. Великият човек, който го беше изпратил в миналото, сигурно бе изпитал още по-голямо облекчение, докато го водеше из огромната Меркуриева лаборатория между застрашително изглеждащите лазери към транспортната капсула, точно както щеше да направи Уилсън с Рандъл.
Той постави ръка върху рамото на Рандъл.
- Завиждам ти за пътуването, което ти предстои, приятелю.
