- Беше преместен... от Министерството на наказанието - изхриптя най-сетне губернатор Ю. Рандъл леко отпусна хватката си и му даде знак да продължи. - Вчера следобед получих съобщение по пощенски гълъб. Преместен е в храма Каомио. Гост е на императрица Цъ Си. Синът на небето напуска Забранения град... заминава за Манджурия още днес. Принц Кун движи всичко на негово място.
Рандъл го пусна и губернаторът се строполи безпомощно на пода.
- Дано умрете хиляда пъти за безчестието си! - извика старецът, който отново беше намерил кураж.
- Бъдете спокоен, губернаторе, не се боя от смъртта - отвърна Рандъл. - Боя се да живея с онова, което извърших.
На излизане от портите Рандъл се размина с драгуните, които бяха пратени да се разположат в града. Беше твърде късно, осъзна той. Войниците трябваше да са тук осемнайсет часа по-рано. В резултат хиляди невинни бяха платили прескъпо, когато кулитата бяха дали воля на злата си невъздържаност. Рандъл знаеше, че е трябвало да очаква подобни изстъпления. Беше изучавал подробно историята в продължение на близо два месеца преди прехвърлянето, но въпреки това беше различно, когато виждаше всичко със собствените си очи - миризмата на смърт, шокът от пряспата кръв, изцъклените очи на мъртво дете. Беше по-зашеметяващо, отколкото би могъл да си го представи. А Уилсън го беше предупредил точно за този провал - че познаването на бъдещето и разбирането на злините, на които е способен човек, е нещо, което трябва да бъде добре разбрано предварително. В противен случай шокът от тази сурова омраза и несправедливост може просто да докара човек до лудост.
Сега изглеждаше, че
- Не си там да променяш историята - беше му казал Уилсън, - независимо колко ти се иска да го направиш. Целта ти е закрилата на Забранения град и жизнената сила зад стените му, нищо повече. След като пътят към Пекин остане отворен, започва най-трудната ти задача - трябва да се погрижиш лорд Елгин и неговите нашественици да не съборят Средното царство и да не пробият стените на Забранения град. За това ще е нужна цялата ти самодисциплина и коварство. Всичко друго около теб - предразсъдъците, омразата и несправедливостта, трябва да е като вода по гърба ти.
Рандъл не се сдържа и мислено му се изсмя. Уилсън не беше виждал нещата, които той бе видял. Когато бе пътувал във времето да оправи честотата на Шуман, Уилсън не беше пристигнал в толкова извратен свят. Китай в средата на XIX век приличаше на същински ад. Беше невъзможно да се потопиш в него и това да
Рандъл вече беше решил как да действа и препусна към лагера на съюзниците. Междувременно сержант Стивънс и хората му отново се бяха върнали и яздеха малко зад него.
Самият лагер беше олицетворение на дисциплината - подредени в идеални редове палатки и бели каменни маркери, бележещи пътищата. Британски и френски знамена леко се развяваха на прохладния ветрец, а на всеки ъгъл стоеше по един пенджабски войник с дълги мустаци и брада, внимателно прибрани под тюрбана му.
Докато яздеше, Рандъл имаше чувството, че всички го гледат.
Сиря за пет минути да напои коня си при едно корито, след което го яхна отново и се насочи на запад от лагера. В далечината през равните ниви с просо на хоризонта се виждаше малка черна точка - масивните каменни укрепления на Пекин.
Сержант Стивънс го настигна.
- Къде си мислите, че сте тръгнали, момко?
- Да върна Хари Паркс - отвърна Рандъл.
- И как точно ще го направите?
- Зная къде го държат - каза Рандъл.
- Не можете просто да влезете в Пекин и да го вземете!
- Мога и ще го направя.
- Заповядано ми е да остана с вас! - малко раздразнено рече Стивънс.
- Ще чакате тук - отговори Рандъл. - Предполагам, че там няма да посрещнат радушно нито облеклото, нито цвета на кожата ви.
- Трябва да съгласувам плановете ви с лорд Елгин.
- Няма време за това - забързано рече Рандъл. - Хари Паркс е в опасност и трябва да се погрижа да бъде освободен.
Той извика, смушка коня си и препусна в галоп извън лагера.
Полетата с просо
13 км източно от Пекин, Китай
24 септември 1860 г.
07:43 ч. местно време
Мисия Ездра -ден 205
