- Миналата нощ имах много въпроси относно загадката, която намерихме на пода във Ватикана - отбеляза инспектората от Криминалната полиция. - Шарадата можеше да бъде шега на самата жертва; нещо, което е написала, докато е работила, и то е изпаднало на пода в момента на убийството. Или подпис, оставен от убиеца. - Тя посочи фотографията. - Но щом такава шарада се появява отново няколко часа по-късно ма местопрестъплението на сходно убийство, извършено на хиляди километри разстояние, това може да означава единствено, че правилният отговор е вторият.
О’Лиъри погледна снимката в ръката си.
- Тоест това е подпис на убиеца?
Томаш застана от другата страна на ирландеца, за да вижда по-добре изображението. Нужни му бяха само две секунди, за да предложи решение.
- Или нещо друго - предложи той, включвайки се в разговора. - Послание.
Двамата полицаи се обърнаха към него е въпросително изражение.
- Така ли мислите? - попита италианката. - Послание? Можете ли да го дешифрирате?
Историкът взе снимката и внимателно анализира редицата цифри.
- Вече го направих.
- Така ли? Какво е?
Томаш изучава снимката още няколко секунди. След това вдигна поглед и се усмихна стеснително, почти засрамен от ролята си на посланик на ново разкритие, което със сигурност нямаше да се понрави на италианката.
- Опасявам се, че е още един смущаващ факт от Новия завет.
XVI
ТРАФИКЪТ В ГРАДА СЕ ОКАЗА ИНТЕНЗИВЕН, но без задръствания. Еднотипните жилищни блокове приличаха на огромни сандъци, сиви и монолитни, и изглеждаха запуснати; типична картина на строителството от съветската епоха. Във въздуха витаеше неприятна миризма на изгоряло масло и уличният шум беше противно агресивен.
Сикариус натисна бутона със стрелка нагоре и стъклото издаде продължителен жужащ звук, докато прозорецът се затваряше. Вече изолиран от врявата и вонята отвън, той отби колата в банкета, извади мобилния си телефон и набра номера.
- Пристигнах, Учителю - съобщи веднага след като отговориха. - Чакам инструкции.
Човекът от другата страна на линията примлясна. Изглежда, в момента се хранеше.
- Добре ли пътува?
- Дълго.
Чу се потракване на прибори в чиния и след това шум от разлистване на хартия.
- Имам информация за новата ти мишена - каза Учителят, минавайки на въпроса без общи приказки. - В девет сутринта отива в университета, за да чете лекции. Часовете му свършват в дванадесет на обяд и се отправя към дома си, където пристига в дванадесет и двадесет и две минути.
- Влиза в дома си в дванадесет и двадесет и две? - учуди се Сикариус. - Дори не и минута по-късно? Как може да сте толкова сигурен?
Гласът се разсмя.
- Изглежда, нашият приятел е човек с изградени навици - обясни той. - Негови колеги от университета си сверяват часовниците, когато минава покрай тях. Всичките му действия са предвидими.
Сикариус изсумтя.
- Чудесно - каза той. - Така е по-лесно.
- Знаех, че ще ти хареса - измърка гласът от телефона. - Но не се отпускай, чуваш ли? Увери се, че няма да има усложнения. Искам всичко да мине по мед и масло, както досега. Действай само когато е безопасно.
- Не се тревожете, Учителю.
- Лека работа!
Сикариус затвори и прибра мобилния телефон в джоба на панталона си. Взе тетрадката, погледна бележките и намери адреса, който търсеше. Беше в Стария град. Намери мястото на картата и после въведе адреса в GPS системата на колата.
Когато приключи, даде ляв мигач - като знак, че тръгва, и провери движението в страничното огледало; идваха няколко коли, нямаше как да потегли веднага. Затова хвърли поглед към черното кожено куфарче на седалката до него. Куфарчето беше отворено и съдържанието му се виждаше, сякаш беше мълчалив спътник.
Свещената сика.
XVII
топъл аромат на кафе и подправки изпълваше пространството до фоайето, където се намираше ресторантът на
Веднага след като сервитьорът се отдалечи, историкът направи жест към зелената картонена папка, която Шон О’Лиъри беше оставил на пода до стола си.
- Покажете ми снимката на шарадата.
Ирландецът се наведе, извади снимката от папката и я подаде на Томаш. В този момент се появи един униформен полицай, който повика О’Лиъри. Старши инспекторът размени няколко думи с него и се върна при гостите си.
- Моля да ме извините - каза той. - Дългът ме зове.
О’Лиъри се отдалечи, оставяйки Томаш и Валентина сами.
Ученият започна да изучава снимката на шарадата и дълго се взира в поредицата от единици и четворки; изглежда, искаше да се увери в първоначалното си заключение.
- Е? - попита нетърпеливо Валентина. - Какво е това?
