Сега, преди да се настроиш негативно и автоматично да отхвърлиш всичко, което ще кажа — продължи Ред, — искам да разбереш, че всичко, което имам, и всичко, което ти имаш, е плод на труд. Съжалявам, че не ти дадох възможност да разбереш, че човек притежава само това, което сам е спечелил.
Най-ранните ми спомени от блатата в Луизиана са свързани с работа — тежък упорит труд, който като младеж мразех от дъното на душата си. Родителите ми трябваше да хранят твърде много гърла, а храната не достигаше. Затова, ако искахме да ядем, трябваше да работим. Когато по-късно се отделих и дойдох в Тексас, разбрах, че съм свикнал да работя. Оттогава до края на живота ми това винаги ми е доставяло удоволствие.
Джейсън, ти се радваш на всичко най-добро, което този свят може да ти предложи. Бил си къде ли не, видял си какво ли не, правил си какво ли не. Това, което не разбираш, е, колко голямо може да бъде удоволствието от всичко това, ако сам си го заработиш. Тогава свободното време и развлеченията се превръщат в награда за упорития труд, вместо в начин да избегнеш работата.
Утре сутринта ще заминеш на кратък път с господин Хамилтън и госпожица Хейстингс. Ще се запознаеш с мой стар приятел в едно ранчо до Алпайн, Тексас. По време на Голямата депресия бях млад и едва свързвах двата края. Точно тогава се запознах с Гас Колдуел. Двамата заедно научихме каква сила има в упорития труд. Никой не може да ти предаде този урок по-добре от Гас.
Писмо, в което се описва цялата настояща ситуация, трябва вече да е изпратено на Гас Колдуел от господин Хамилтън, така че той ще те очаква.
Не забравяй, че ако в даден момент не изпълниш това, което съм описал в завещанието си, или ако господин Хамилтън не е доволен от представянето ти, всичко това просто ще приключи и ти ще се разминеш с Последния подарък.
Екранът почерня.
— Това е подигравка — изстреля гневно Джейсън по мой адрес.
Аз се усмихнах и отговорих:
— Да, не е лесно да се занимавам с теб, но какво ли не прави човек за приятел като Ред Стивънс. Ще се видим на летището в седем без петнайсет утре сутрин.
Джейсън ме погледна сякаш съм малоумен и попита:
— Нямаше ли по-ранни полети?
Отвърнах по-търпеливо, отколкото ми се искаше:
— Вярно, че е раничко, но господин Колдуел (както ще разбереш) не обича да си губи времето. До утре.
Джейсън излезе от офиса, а госпожица Хейстингс подготви всичко необходимо.
На следващата сутрин, секунди преди стюардесата да затвори вратата на терминала, от чакалнята дотича недоспал младеж. Госпожица Хейстингс подаде на стюардесата трите ни билета, след което се качихме на самолета.
Двамата с госпожица Хейстингс заехме местата си на първия ред в първа класа. Джейсън се заозърта объркано, понеже всички места в първа класа бяха заети. Обърна се към мен и попита:
— Аз къде съм?
Госпожица Хейстингс отговори на въпроса му с възможно най-деловия си тон, но аз знаех, че й е крайно забавно да му каже:
— О, господин Стивънс, вашето място е номер 23-Ф.
Тя подаде на Джейсън билета му и той се отправи ядосано по пътеката към пътническия салон.
Гас Колдуел ни чакаше на летището в Мидланд — Одеса. От дълги години познавах Гас като приятел и сътрудник на Ред Стивънс. Любовта ни към Ред ни свързваше по особен начин. Гас се здрависа сърдечно с мен. Имах чувството, че се здрависвам с тридесет и пет годишен здравеняк, а не със седемдесет и пет годишен старец. Той поздрави любезно госпожица Хейстингс, но към Джейсън се обърна малко грубо:
— Ред Стивънс беше един от най-добрите хора, които съм срещал. Не виждам как ще оправдаеш очакванията му.
Тъкмо Джейсън да запротестира и Гас изстреля:
— Синко, защо не слезеш долу да потърсиш багажа. Свърши нещо полезно.
След няколко минути всички бяхме на долния етаж на летището, където Джейсън действително бе намерил багажа ни. Гас отиде до паркинга, за да ни вземе от изхода на летището в луксозния си пикап — автомобил, който рядко ще видите в Бостън. Докато отваряше вратата на госпожица Хейстингс, а после настани и мен, той се обърна към Джейсън:
— Момче, стига си стърчал там. Вкарай чантите в камиона.
Джейсън натовари багажа в откритата част на пикапа и смирено попита:
— Къде да седна?
— Сядай при багажа или ходи пеш — каза Гас. — Все ми е тая.
Гас влезе в колата и потегли секунда след като Джейсън скочи отзад. Погледнах през рамо и го видях как се търкаля, докато Гас сякаш нарочно надвишаваше всички ограничения на скоростта на излизане от летището.
Докато карахме към ранчото на Гас, а Джейсън се лашкаше отзад, можехме на спокойствие да споделим спомени за Ред и желанието си да му помогнем да „излекува“ Джейсън Стивънс. Уговорихме се Гас да използва следващите четири седмици, за да предаде на Джейсън своето разбиране за етика на труда, а аз и госпожица Хейстингс да си тръгнем на следващия ден и да прекараме няколко седмици в Остин, където трябваше да свърша малко работа за друг свой клиент.
