Кевин Уестбрук беше изпълнил всичките си блокчета за рисуване и сега седеше, вперил празен поглед в стената, и се чудеше дали някога пак ще види дневна светлина. Вече бе свикнал с боботенето на онези странни машинарии и шума на течаща вода. Това не му пречеше да спи както по-рано, макар, от друга страна, да му беше мъчно, че толкова бързо се е приспособил към условията на своето затворничество, сякаш това само по себе си беше знак, че то ще продължи вечно.
До ушите му достигна шум от стъпки и той се сви в леглото си като някое животно в зоологическа градина, когато към клетката му се приближат хора.
Вратата се отвори и влезе същият мъж, който го бе посещавал и преди. Кевин не знаеше кой е той, а и мъжът не си бе дал труда да се представи.
— Как си, Кевин?
— Боли ме глава.
Мъжът бръкна в джоба си и извади флакон тиленол.
— В моята професия е добре да имаш това подръка. — Той подаде на момчето две таблетки и му наля чаша вода от бутилката на масата.
— Може би защото не виждам слънце — добави Кевин.
Мъжът се усмихна.
— Скоро ще направим нещо по въпроса.
— Значи ли това, че скоро ще си тръгна оттук?
— Може и това да значи. Във всеки случай нещата се движат.
— Тогава скоро вече няма да имате нужда от мен. — В момента, в който каза това, Кевин съжали. Подобно изказване можеше да се тълкува нееднозначно.
Мъжът се загледа втренчено в него.
— Добра работа свърши ти, Кевин. Много добра, като се има предвид, че си още дете. Няма да забравим това.
— Ще може ли скоро да си отида вкъщи?
— Според мен едва ли.
— Няма да кажа на никого.
— Дори на Франсис?
— На никого значи на никого.
— Е, то и без това няма да има значение.
Кевин изведнъж застана нащрек.
— Да не пострада брат ми?
Мъжът вдигна комично ръце нагоре, сякаш се предаваше.
— Не съм казал такова нещо. Ако нещата приключат добре, ще пострадат само онези, които си го заслужават.
— Мъжете в двора всичките пострадаха. Направо ги очистихте до един!
Мъжът приседна на масата и скръсти ръце на гърдите си. Позата му не беше специално заплашителна, но Кевин инстинктивно се дръпна назад.
— Както ти казах, при нас ще пострада само онзи, който си го заслужи. Не че винаги става така. Както знаеш, страдат и невинни хора. Аз поне го знам от собствен опит, а ми се струва, че и ти го знаеш. — Той огледа белезите по лицето на момчето.
Кевин не отговори. Мъжът отвори едно от блокчетата и разгледа няколко рисунки.
— Това не е ли Тайната вечеря? — попита той.
— Аха. Това тука е Исус, преди да го разпънат. Тоя в средата — поясни Кевин.
— Знам кой е Исус, синко — ухили се мъжът. — Ходил съм на неделно училище.
Кевин бе нарисувал по памет известната картина. Бе сторил това по две причини — за да убие времето, но и заради вътрешната потребност точно в този момент Божият син да е наблизо. Може би сам Господ щеше да се трогне и да изпрати неколцина ангели-хранители долу, на Земята, да помогнат на някой си Кевин Уестбрук, който отчаяно има нужда от нечия намеса, божествена или каквато и да е.
— Много добре, Кевин. Ти явно имаш талант.
Друга рисунка привлече вниманието му и той я вдигна нагоре.
— А това пък какво е?
— Брат ми, който ми чете книжка.
Франсис Уестбрук оставяше пистолета подръка на нощното шкафче, изпращаше хората си да пазят отвън пред вратата, обгръщаше с огромната си лапа крехкото телце на Кевин и двамата седяха притиснати един до друг и четяха до късно през нощта, докато Кевин се унесеше в сън. После, на другата сутрин, когато се събудеше, мъжете ги нямаше, а заедно с тях и брат му. В книжката обаче имаше поставено листче на мястото, докъдето бяха стигнали, което значеше, че брат му смята скоро да се върне и да си довършат четивото.
Мъжът изглеждаше изненадан.
— Той ти четеше, така ли?
Кевин кимна.
— Ами да, защо не? На теб не са ли ти чели като малък?
— Не — отвърна мъжът. Той остави блокчето на масата. — Ти на колко си години, Кевин?
— На десет.
— Хубава възраст. Целият живот е пред теб. Де да бях на твое място!
— Ще ме пуснеш ли някога да си ходя?
Мъжът му хвърли такъв поглед, че всичките надежди на Кевин в миг се изпариха.
— Ти ми харесваш, Кевин. Напомняш ми на мен самия като дете. И аз нямах семейство, с което да се похваля.
— Аз си имам брат!
— Знам, знам. Имам предвид нормално семейство. Майка, баща, братя и сестри, които да живеят заедно.
— Това, че е нормално за едни, не значи, че трябва да бъде нормално за всички.
Мъжът се ухили и поклати глава.
— Много мъдрост има в тая твоя малка главичка. Ама като се замислиш, май нищо в тоя живот не е нормално.
— Ти познаваш брат ми. Той не е от ония, с които можеш да се подиграваш.
— Не го познавам лично, но двамата с него имаме общи бизнесинтереси. Знам също, че на него човек не може да се подиграва, и ти благодаря за съвета. Работата е там, че тъкмо сега двамата с него работим по един и същ проект, така да се каже. Аз го помолих най-учтиво да ми свърши една услуга във връзка с оня тип Уеб Лондон, и той я свърши.
— Сигурен съм, че ти е направил услуга, защото е знаел, че съм при теб. Защото не е искал да пострадам.
