— Има заподозрян — каза той с усилие. — За убийствата. Мислим, че е шкипер. Корабът му е тук, „Вилхелмина Розен“. Трябва да ми повярвате — молеше се Тони. Забърса носа си, като се опитваше да не мисли за стичащата се по лицето му кръв.
— Бива си я историята — отбеляза Тадеуш. Красич го изгледа така, като че ли внезапно се беше побъркал. — Наистина я бива. Толкова е добра, че почти може да мине за истина.
— Шефе! — възмути се Красич.
Тадеуш вдигна пръст.
— Спокойно, Дарко. Има много прост начин да се провери дали има нещо вярно в това. Ще отведем нашия добър приятел доктор Хил обратно в Берлин. Разполагаме със свободен склад, където може да го приютим временно. И тогава ще проведем нашия малък тест.
— Какъв тест? — попита подозрително Красич.
— Ако той казва истината, Карол Джордан няма да има нищо против да я чукам, нали?
Тони почувства как паниката стисна сърцето му със студени пръсти. Какво беше направил?
Марейке остави телефона, обзета от смесени чувства. Когато Тони престана да й се обажда, тя не знаеше дали да се ядосва или да се безпокои. При всички положения тя си оставаше в неведение — нямаше представа какво се е случило с единствената що-годе солидна улика, до която се беше добрала след дълги седмици, прекарани в безрезултатно разследване на убийството на Де Гроот. Освен това установи с учудване, че изпитва вина, задето беше скрила идеите си от своите колеги. Беше принудена да си признае, макар и с нежелание, че не е нито достатъчно безчувствена, нито достатъчно самоуверена, за да постави личните си амбиции пред необходимостта убиецът да бъде спрян.
Остави текущата си работа и се зае да пише кратък доклад, в който излагаше основанията си да подозира Вилхелм Алберт Ман. Разбира се, след като не можеше да цитира името на Тони, изложението й беше лишено от тежестта на експертната оценка, но според нея беше успяла да представи нещата доста убедително. Завърши с предложение засега, докато не съществуват категорични доказателства, Ман да бъде поставен под наблюдение.
После тръгна да търси Мартенс. Накрая го намери в бара срещу полицейското управление, където беше отишъл да изпие една бира, преди да се прибере у дома.
— Искам да изпратя тази информация на колегите в Кьолн — заяви Марейке и му тикна доклада под носа.
Той го прочете внимателно, докато отпиваше от бирата си. На лицето му беше изписано съмнение.
— Добра работа си свършила, Марейке — каза той накрая. — Впечатлен съм от познанията ти за моряшките възли.
— Извадих всичко от интернет — поясни тя. — Там човек може да намери какво ли не. Какво ще кажете? Да им го пратя ли, или ще ме отпишат като някаква луда жена, която разчита на интуиция вместо на факти?
Мартенс се задави и изплю малко бира по ръката си.
— Марейке, онези в Кьолн разполагат със също толкова малко данни, колкото и ние. Като им изпратиш тези сведения, ще бъдат вечно твои. Поне им даваш възможност да предприемат някакви действия. Действително може и да става дума за съвпадение, но това, което твърдиш, ми се струва съвсем логично. Този човек не може да е бил в Лайден по работа, тъй като по нашите канали не минава търговски трафик. Ако някой изпратеше такъв доклад на мен, до довечера щях да съм наредил да следят този тип. И не бих прекратил следенето до момента, в който той не се опита да убие още някой, или докато някой не бъде убит на другия край на страната. Хайде, позволи ми да те черпя едно питие, за да отпразнуваме първия напредък, който сме отбелязали от момента, в който убиха Де Гроот.
Тя поклати глава.
— Благодаря, шефе, но ще си запазя правото за друг път. Искам веднага да пусна факса за Кьолн.
В Кьолн Хартмут Карпф явно не си губеше времето. Само петнайсет минути след като тя пусна факса, той й се обади по телефона.
— Това звучи наистина интересно — заяви той ентусиазирано. — Вижте какво, искам да действам незабавно. Но за да се справя, ми трябват доста хора. Има ли някаква възможност да дойдете утре в Кьолн? Ще ми помогнете да убедя шефа си, че работата си струва труда, ако присъствате и вие лично.
— Трябва да се разбера с моя началник, но мисля, че той няма да възрази. Ще се обадя след малко, може ли?
След половин час всичко беше уредено. Тя трябваше да бъде в Кьолн към обяд на другия ден. Това създаваше някои интересни възможности. Марейке погледна часовника си. Преди да вземе каквото и да било решение, трябваше да провери какво е положението с полетите.
Всичко вървеше добре. Ако и Тони се обадеше, денят би могъл да бъде и съвършен.
