Тони кимна и натисна копчето на асансьора. Този път беше изгорил мостовете зад себе си. Прекалено дълго се беше самозалъгвал, че може да живее като хамелеон, да приема окраската на заобикалящата го среда, да се адаптира към живота на другите хора, защото не притежава опорни точки в собствения си живот. Но постепенно бе започнало да му става ясно, че се е лъгал. В крайна сметка личността му имаше сърцевина, която беше само Тони Хил и никой друг. И колкото повече се опитваше да избяга от себе си, толкова по-упорито се изпречваше на пътя му тази негова същност. Край на благовъзпитаната конвенционалност. Беше се върнал към това, което представляваше в действителност: ловецът, който душеше въздуха, за да долови мириса на своята плячка. Беше отново на истинското си място, и се чувстваше чудесно.
Карол съзнаваше каква ирония криеше за нея либретото на операта, която слушаше от мястото си в партера на Берлинската опера. „Хитрата лисичка“ на Яначек. Действието, което в друг случай би отклонявало мислите от предстоящата й задача, сега само постоянно й напомняше опасностите на мисията, която беше поела. Течеше първо действие; лесничеят хвана лисичката; тя се съпротивляваше срещу ухажванията на кучето, бягаше от децата, които я тормозеха; подмамваше кокошките; накрая успя да им извие вратовете и да избяга, преди да бъде наказана за стореното.
„Хитрата лисичка съм аз“, мислеше си Карол. Тя щеше да остави Тадеуш Радецки да си мисли, че я е покорил и я е направил своя съюзница; щеше да провали всички опити да я накарат да прояви истинската си същност; подозираше, че трябва да измисли начин да държи Радецки на разстояние.
После щеше да се промъкне в неговия кокошарник, да прибере кокошките му и да му избяга под носа, преди той да я е накарал да си плати за хитрината.
Наближаваше финалът на първо действие — сблъсъкът между лисицата и хората, които я бяха пленили. Карол се измъкна от мястото си и излезе от залата. Сърцето и биеше бясно, стомахът й се беше свил на топка. Въпреки тънката материя на тъмносинята й вечерна рокля, тя чувстваше, че по гърба й се стича струйка пот. Адреналинът пулсираше в жилите й. Чу зад себе си как в залата избухнаха аплодисменти. Сега или никога, каза си тя и тръгна по стълбите, които водеха към частните ложи. Отляво, така беше казала Петра.
Петра се беше подготвила добре. Беше й обяснила, че Радецки отскоро пак се появява в операта. Както винаги, оставал сам в ложата си, не излизал и по време на антрактите, избягвал срещи с приятели или с когото и да било от публиката. Никога не посещавал баровете, предпочитал да пие шампанско, което персоналът оставял в ложата му преди началото на представлението.
— Много драматичен фон за първата ви среща — беше казала Петра. — Винаги е ходел на опера с Катерина, така че там мислите му със сигурност ще са насочени към нея.
Тони се беше съгласил, че от психологическа гледна точка това е много изгодна позиция, от която Карол трябва да се възползва. Изненадата щеше да направи Радецки по-податлив, отколкото ако се срещнеха в обичайната му делова обстановка.
Карол се изкачи по стълбите. Дебелият килим заглушаваше шума от стъпките й. Вратите на залата се бяха отворили и публиката излизаше, надигаше се вълна от говор и смях. Тя продължи да се движи срещу течението и мина по един страничен коридор. Втората врата отдясно, беше казала Петра. Карол се втренчи във вратата и се обърна с безмълвна молитва към своя ангел пазител, с надеждата, че я чува. Пъхна вечерната си чантичка под мишница и почука.
Не се чу никакъв отговор. Тя почука повторно, този път по-силно. Отново нищо, после вратата се отвори рязко навътре. На прага на ложата стоеше Тадеуш Радецки. Стройната му фигура се извисяваше поне петнайсетина сантиметра над нея. „Изглежда по-добре, отколкото на снимките“, каза си тя съвсем не на място. Драматичната му красота беше още по-впечатляваща на живо, макар и помрачена от смръщената му физиономия. Съвършено скроеният смокинг подчертаваше широките му рамене, тесните бедра и дългите крака.
— Was ist… Какво има? — попита той. Думите се отрониха от устата му още преди да я бе огледал.
Преди тя да отвори уста, сигналът, приет от очите, достигна до мозъка му. Карол никога досега не беше виждала човек да подскача в буквалния смисъл на думата от страх, но реакцията му не можеше да се опише по друг начин. Тадеуш се изправи в целия си ръст и отстъпи рязко назад. Очите му се разшириха, а устата му се превърна в тънка линия, докато си поемаше дъх.
— Съжалявам, не исках да ви стресна — каза тя на английски, като се постара да подчертае колко е озадачена.
Лицето му отразяваше бързата поредица от променящи се чувства. Тя почти можеше да прочете мислите му. Възможно ли бе да е привидение? Не, привиденията не говореха. Тогава халюцинация? Защо халюцинацията би го заговорила на английски? Но ако не беше привидение или халюцинация, коя тогава беше тази жена, застанала на прага на ложата, където идваха някога с Катерина?
