покрита от следите на стотиците коли, които преминават всеки ден през нея. Хората от
покрайнините отиват към града, хората от града излизат навън, хората от бившето Бюро
пътуват натам и обратно. Приближавам се и Евелин вдига ръка да ме поздрави.
Когато се качва в камиона, ме целува по бузата и този път не се отдръпвам. Усещам,
че на лицето ми се появява издайническа усмивка, но ѝ позволявам да се позадържи.
– Добре дошла – казвам.
Преди повече от две години се бе споразумяла с Йохана да напусне града и никога да
не се връща. Но Чикаго сега е толкова различен, че няма никакъв проблем да се
прибере. Странно, но за тези две години тя се е подмладила. Лицето
е гладко, а
усмивката ѝ е по-широка.
– Как си? – пита.
– Аз съм... добре. Днес ще разпилеем праха от урната ѝ.
Обръщам се и поглеждам урната на задната седалка, настанена като още един пътник.
Дълго време пазех праха в моргата на Бюрото, защото не знаех какво погребение би
искала и не бях сигурен, че мога да го преживея. Но днес, ако все още имахме касти,
щеше да е денят на Изборната церемония и беше време да се направи крачка напред,
пък било то и малка.
Евелин слага ръка на рамото ми и се заглежда в полетата. Нивите, които преди бяха
само на Миротворците, са се разраснали и продължават да се увеличават и да изпълват
всички зелени места в града. Понякога онова голо поле ми липсва, но, честно казано,
нямам нищо против да карам между безкрайни, грижовно подредени редове царевица и
жито. Виждам хора в нивите. Проверяват състоянието на почвата със специални уреди,
разработени от бившите учени от Бюрото. Носят червени, сини, зелени и лилави дрехи.
– Как е животът без касти? – пита Евелин.
– Съвсем обикновен – усмихвам се. – Ще ти хареса.
Откарвам Евелин в апартамента си на север от реката. На нисък етаж е, но през
прозореца виждам повечето от важните сгради в града. Аз съм един от първите
заселници в новия Чикаго, затова ми разрешиха да си избера къде да се настаня. Зийк,
Шона, Кристина, Амар и Джордж поискаха да живеят на високите етажи на Ханкок,
Кейлъб и Кара се преместиха в апартаментите до парка Милениум, но аз избрах това
място, защото е красиво и е достатъчно далеч от предишните ми домове.
– Имам съсед експерт по история. Дойде от покрайнините – казвам, докато ровя из
джобовете си и търся ключовете. – Нарича Чикаго Четвъртия град, защото преди векове
бил изгорял почти до основи, след като го възстановили, бил отново унищожен по време
на Чистата война и сега хората правят четвърти опит да се заселят тук.
– Четвъртия град... – казва тя, докато отварям вратата. – Харесва ми.
Нямам почти никакви мебели. Само един диван, маса, няколко стола и кухня.
Слънчевата светлина се отразява в прозорците на сградите от отсрещната страна на
мочурливата река. Някои от учените от бившето Бюро се опитват да възстановят реката
и езерото в цялото им предишно величие, но това ще отнеме време. Промяната е като да
лекуваш болката – изисква много време.
Евелин оставя чантата си на дивана.
– Благодаря, че ме прие за малко при теб. Обещавам, че скоро ще си намеря
собствено жилище.
– Няма проблем – казвам, въпреки че се изнервям от присъствието и от това, че ще
рови из малкото ми лични вещи и ще се разхожда по моите коридори. Но не мога да я
държа на разстояние през целия си живот. Особено след като обещах да се опитам да
построя мост между нас.
– Джордж каза, че имал нужда от съдействие за обучението на младите полицаи. Няма
ли да му помогнеш?
– Не – казвам. – Знаеш, че приключих с пистолетите.
– Точно така. Сега използваш
доверие на политиците, нали знаеш?
– Но можеш да имаш доверие на мен, защото аз съм ти син. И не съм политик, а само
асистент.
– Знаеш ли къде е баща ти?
Вдигам рамене.
– Някой ми каза, че бил напуснал. Така и не попитах къде е отишъл.
Тя опира брадичка на ръцете си и пита:
– И не искаш да му кажеш нищо?
– Не. Искам просто да си остане там, където му е мястото – зад гърба ми – казвам и
завъртам ключовете около пръста си.
Преди повече от две години, когато стояхме лице в лице и ни делеше само сипещият
се сняг, разбрах, че няма никакъв смисъл да му крещя и да го обиждам. Преди това го
бях нападнал пред Безстрашните в Жестоката борса, но това не промени нищо и не
затвори раните от детството ми. Думите и обидите също няма да свършат работа.
Остава само едно нещо – да го забравя.
Евелин ме поглежда странно, после става, прекосява стаята, отваря чантата си и вади
предмет от синьо стъкло. Изглежда като замръзнала вода, течаща към края на времето.
Помня, когато ми го даде. Бях много малък, но веднага разбрах, че е нещо забранено.
В нашата каста такива неща се считаха за безполезни, следователно – за егоистични.
