майка ми. Водила си е дневник, както изглежда. – Започва да се върти, сякаш си търси
удобно място. – Не съм го погледнала още.
– Защо не?
– Не знам. – Оставя го на леглото и екранът изгасва веднага. – Мисля, че се
страхувам.
Децата на Аскетите не познават добре родителите си, защото те винаги се прикриват и
рядко показват нещо от себе си. Не са като другите майки и бащи, които обикновено
разговарят с децата си след определена възраст. Вместо това остават скрити зад
броните си от сиви дрехи и безкористни постъпки и вярват, че да споделяш, е егоистично.
Това не е просто едно надзъртане в душата на майка . Това е може би единствената
истинска и реална представа, която Трис ще получи за Натали Прайър. Коя и каква е
била.
Разбирам защо го държи като някакво магическо стъкло, като нещо, което може да
изчезне всеки миг. Разбирам защо иска за малко поне да остави тайните неразкрити.
Точно така се чувствам и аз преди процеса срещу баща ми. Това стъкълце може да
каже неща, които не иска да знае.
Проследявам очите – гледа Кейлъб, който с неохота дъвче някаква зърнена храна и
се цупи като разглезено дете.
– Ще му го покажеш ли? – питам. Тя не ми отговаря. – По принцип съм против да му
даваш каквото и да е, но в този случай това нещо принадлежи и на двама ви.
– Знам много добре – казва леко раздразнено. – Разбира се, ще му го покажа. Но
първо ми се иска да го видя сама.
Не мога да оспорвам това право. Прекарах почти целия си живот в пазене на всяка
информация много близо до себе си, прехвърлях я хиляди пъти през главата си.
Импулсът да споделям е нещо съвсем ново, а импулсът да крия е потребност като
дишането.
Тя въздъхва, после отчупва едно парченце от кифлата ми. Аз я первам през пръстите:
– Хей, там има цяла табла.
– Значи няма защо да се притесняваш, че ще си взема малко – засмива се тя.
– Добре, няма да споря.
Трис ме хваща за ризата, придърпва ме към себе си и ме целува. Аз мушкам ръка под
брадичката и задържам главата неподвижна до мен. Тогава забелязвам, че си чопли
второ парченце от кифлата и виквам:
– Сериозно, стига! Ще ида да ти взема една кифла. Връщам се след секунда.
Тя пак се засмива.
– Трябва да те питам нещо. Имаш ли нещо против... искаш ли... да ти направят един
малък генетичен тест тази сутрин?
„Малък генетичен тест.“ Какъв оксиморон само!
– Защо? – питам. Да ме накарат да си показвам гените е сходно на това да се съблека
гол.
– Ами... запознах се с едно момче. Матю. Работи в една от лабораториите тук и каза,
че ще му е много интересно да види какъв е генетичният ни материал – обяснява тя. –
Пита за теб, защото си имал някаква аномалия.
– Аномалия?
– Според него имаш доста от характеристиките на Дивергентите, но някои ти липсват.
Не знам. Попита само от любопитство. Не е нужно да го правиш, ако не искаш.
Въздухът около мен някак се нагорещява и става по-тежък. Вдигам ръка и докосвам
врата си, там, където свършва косата ми. След около час Маркъс и Евелин ще са на
екрана. Изведнъж разбирам, че няма да имам сили да застана пред мониторите. И макар
че никак не ми се иска някакъв непознат да разглежда пъзел от парченца, които
определят съществуването и начина ми на живот, казвам:
– Няма проблем, ще дойда.
– Супер! – усмихва се и доволно отчупва още едно парченце от кифлата ми. Малко
кичурче коса пада над очите . Вдигам го внимателно, сякаш ще я нарани. Тя покрива
ръката ми с нейната топла силна длан и устните ѝ се извиват в усмивка.
Вратата се отваря и влиза млад мъж със скосени очи и черна коса. Веднага го
разпознавам – братът на Тори Джордж Ву. Тя му казваше Джорджи.
Той ми се усмихва закачливо, а аз искам да побягна, да се скрия в някой ъгъл на
стаята, да освободя място за скръбта му.
– Сега се връщам от патрул – изговаря задъхано, явно е тичал насам. – Казаха ми, че
сестра ми е тръгнала с вас...
С Трис се споглеждаме тревожно. Всички забелязват Джордж и застиват, става тихо.
Онова тихо, което почти можеш да чуеш на Аскетско погребение. Дори Питър, който
според мен изпитва задоволство от болката и страданието на другите, гледа сякаш не
знае къде да се дене, ръцете му ту се пъхат в джобовете, ту се местят на кръста и после
пак в джобове. Май не може да ги управлява.
– И... – продължава Джордж. – Защо ме гледате така?
Кара прави крачка напред, за да му съобщи лошата новина, но преценявам, че няма
да може да се справи. Ставам.
– Сестра ти тръгна с нас – казвам. – Но ни нападнаха безкастовите и тя... тя не успя да
премине.
бързо стана всичко, как тялото
удари земята, как всички бягахме без посока и се
