Прекалено съм заета да се наслаждавам на усещането от силните му ръце върху моите.
Сядаме. Той изважда одеяло от раницата си и ни завива. После вади две пластмасови
чашки.
– Как предпочиташ? Да мислиш ясно, или да ти се позамъгли малко съзнанието? – пита
и пак заравя глава в раницата.
– Ами… май предпочитам да мисля ясно. Имаме да обсъждаме важни неща, нали?
– Да, така е.
Тогава той вади малка бутилка с бистра газирана напитка.
– Откраднах я от кухнята на централата на Ерудитите – казва, докато развинтва
капачката. – Очевидно е нещо хубаво.
Отсипва по малко в чашите. Отпивам. Сладко е като сироп, с лек дъх на лимон, малко
горчиво. След втората глътка почти ми харесва.
– Имаме да говорим за много неща – продължава той.
– Да. Добре.
– Е, като за начало... – Той замислено поглежда в чашата си. – Разбирам защо реши
да работиш с Маркъс, разбирам и защо не ми каза. Но...
– Но си ядосан – довършвам. – Защото те излъгах. Няколко пъти.
Той кимва, без да ме погледне.
– Не е само заради цялата тая работа с Маркъс. Нещата започнаха много преди това.
Не знам дали можеш да си представиш, да разбереш как съм се чувствал. Да се събудя
съвсем сам и да осъзная, че си тръгнала към... – Предполагам, че това, което щеше да
каже, беше „смъртта си“, но дори не може да събере сила да произнесе думата. – Към
централата на Ерудитите.
– Не, вероятно няма да разбера, вероятно не осъзнавам. – Изсипвам течността в
устата си и чак тогава преглъщам. – Виж... Аз... преди мислех, че мога да жертвам
живота си за нещо, за различни неща, но истината е, че не бях осъзнала какво значи „да
жертваш живота си“, до мига, в който застанах там. До мига, в който щяха да ми отнемат
живота.
Поглеждам го. Минава време, преди той да вдигне глава и да обърне очи към мен.
– Сега знам – продължавам. – Сега знам, че искам да живея. Знам, че искам да съм
честна с теб. Но... не мисля, че мога да го направя, едва ли ще го направя, ако ми нямаш
доверие, или ако ми говориш по онзи снизходителен начин. Понякога го правиш, знаеш
ли?
– Снизходителен? Та ти вършиш такива рисковани неща! Глупаво е да се излагаш на
такава опасност.
– Да – казвам. – И ти много ми помогна, като ми говореше като на дете, което не
разбира от дума.
– И какво друго можех да направя? – пита настоятелно той. – Не искаш да се вслушаш
в нито един разумен съвет!
– Може би не съм имала нужда от разум. – Не мога да се преструвам, че съм
спокойна. Тялото ми се стяга от напрежение. – Чувствах само как вината ме яде жива,
както би ме изял някой звяр. А единственото, от което имах нужда, бе твоето търпение,
нежността ти, а не да ми крещиш! И, да, винаги да криеш от мен, сякаш не мога да се
справя с...
– Не исках да те натоварвам с повече проблеми, беше достатъчно притеснена.
– Ти мислиш ли, че съм силна? Или мислиш, че съм някоя лигла? – поглеждам го
намръщено. – Питам, защото очевидно смяташ, че съм достатъчно силна да понеса,
когато ми крещиш, но не съм в състояние да се справя с каквото и да е друго. Как така?
– Разбира се, знам, че си силна – тръсва глава той. – Просто не съм свикнал да казвам
нещата на хората. Свикнал съм да се справям сам с всичко.
– Можеш да разчиташ на мен – заявявам. – Можеш да ми имаш пълно доверие. И
можеш да ме оставиш сама да преценявам кое съм способна да понеса и кое – не.
– Добре – кимва. – Но никакви лъжи повече. Никога.
– Добре.
Чувствам се скована, притисната. Сякаш тялото ми е набутано в нещо прекалено тясно
и не мога нито да вляза, нито да изляза от него. Не, не искам този разговор да свърши
така. Протягам ръка към неговата.
– Съжалявам, че те излъгах – казвам. – Много съжалявам. Наистина.
– Не съм искал да се почувстваш пренебрегната... сякаш не те уважавам.
Оставаме така, ръцете ни една в друга. Облягам се на металната плоскост. Небето
над мен е черно, празно. Облаци като щитове са запречили лунната светлина. Виждам
звезда точно над нас. Облаците се движат и тя за миг проблясва, но май е единствената
звезда на небето. Извивам глава назад и виждам сградите по Мичиган Авеню. Подредени
в права линия, като стража – трябва да ни охраняват, или по-скоро, да ни наблюдават.
Не казвам нищо, докато чувството на скованост най-сетне не ме напуска. Изпитвам
облекчение. Може би мястото е такова. Не съм от хората, на които им минава лесно.
Особено когато съм ядосана. Но последните няколко седмици бяха странни и за двама
ни. Безкрайно съм щастлива да се разделя с чувството, което не ме бе напускало нито за
миг през цялото време в затвора – чувството, че ме мрази. Яростта и страхът, че ме
презира. Вината, че бях работила с баща му, без да му кажа.
– Това нещо е много гадно, не мислиш ли? – пита и оставя чашата си.
– Гадно е – казвам и поглеждам към останалото в моята. Изпивам го на една глътка.
