На моя син Лорънс,
„Тайфун“, Джоузеф Конрад
Робърт Луис Стивънсън
„История на четенето“, Алберто Мангел
Площад „Етап“, Орлеан
Дьо Бал кимна и палачът започна да тегли макарата. Рицарят Де ла Рош Алие беше в пълно снаряжение, така че механизмът се натегна и заскърца, преди палецът да захапе и да започне да го издига над земята. Палачът беше предупредил Дьо Бал за обтягането и възможните му последствия, но графът отказа да го изслуша.
- Познавам този мъж от детинство, метр. Фамилията му е сред най-древните във Франция. Ако иска да умре с бронята си, това е негово право.
Палачът беше достатъчно разумен да не спори - хората, които спореха с Дьо Бал, обикновено умираха на дибата[2] или попарени с врящ алкохол. Дьо Бал се радваше на доверието на краля и печата на църквата. С други думи, копелето беше недосегаемо. Толкова близо до земното съвършенство, колкото е възможно за един смъртен.
Дьо Бал погледна нагоре. Поради естеството на престъплението му (обида на кралската власт) Де ла Рош Алие беше осъден да бъде провесен на височина седемнайсет метра. Дьо Бал се запита дали вратните сухожилия на мъжа ще издържат на напрежението от въжето и четирийсет и пет килограмовата броня, която оръженосците сложиха на рицаря преди екзекуцията.
Нямаше да се погледне с добро око, ако мъжът се разполовеше, преди да бъде изтеглен догоре и разкъсан на четири от конете след това.
Възможно ли беше Де ла Рош Алие да е помислил за тази възможност, преди да помоли за бронята си? Да е планирал всичко? Дьо Бал не мислеше така. Човекът беше лишен от лукавство - представител на старата школа.
- Стигна петдесетия фут, сир.
- Спуснете го.
Дьо Бал наблюдаваше как рицарската броня се спуска към него.
Човекът беше мъртъв, очевидно. Повечето от жертвите му се бореха и ритаха на този етап от процедурата. Знаеха какво следва.
- Рицарят е мъртъв, сир.
Какво ще наредите?
- Говори по-тихо за начало - нареди Дьо Бал и се взря към тълпата. Тези хора искаха кръв.
Кръвта на хугенотите. Ако не я получеха, щяха да се обърнат срещу него и екзекутора и да ги разкъсат парче по парче. - Разпъни го въпреки това.
- Извинете, сир?
- Чу ме. Разпъни го въпреки това. И се направи, че мърда, човече.
Пищи през носа си, ако трябва. Или с корема си. Заиграй се с червата. Тълпата трябва да мисли, че го гледа как страда.
Двамата оръженосци се приближиха, за да свалят бронята на рицаря.
Дьо Бал ги върна обратно.
- Палачът ще го направи. Върнете се по домовете си. И двамата. Изпълнихте дълга си към вашия господар. Сега той е наш.
Оръженосците се отдръпнаха пребледнели.
- Свали само яката и нагръдника. Остави набедрениците, шлема и ръкавиците. Конете ще довършат останалото.
Екзекуторът се зае със задачата си.
- Готови сме, сир.
Дьо Бал кимна и палачът направи първия срез.
Домът на Мишел дьо Нострадам, Салон дьо Прованс
- Дьо Бал идва, господарю.
- Зная.
- Как бихте могли да знаете?
Не е възможно. Новината беше донесена от пощенския гълъб преди десет минути.
Старецът вдигна рамене и отпусна отеклия си крак, докато намери по-удобна позиция на табуретката.
- Къде е той сега?
- В Орлеан. До три седмици ще бъде тук.
- Само три седмици?
Слугата се приближи и започна да кърши ръце.
- Какво ще правите, господарю? От
Всички, които не са католици по рождение. Дори кралицата не може да ви защити тук.
- Вече няма значение - махна пренебрежително старецът с ръка. – Ще съм мъртъв, преди чудовището да пристигне.
- Не, господарю.
Със сигурност няма.
- А ти, Фисел? Ще ти бъде ли угодно да си далеч, когато от Корпуса дойдат да ме търсят?
- Ще остана до вас, господарю.
Старецът се усмихна.
- Ще ми служиш по-добре, ако направиш каквото те моля. Искам да предприемеш едно пътуване заради мен. Дълго пътуване, изпълнено с препятствия.
Ще направиш ли каквото те моля?
