Но те сигурно го следяха. Чернокожият с кафийето положително вече си имаше помощници. А може и да са го сменили. Розен не можеше в ума си да го побере: да изпратят някакъв черен да свърши работата, сякаш е детска игра, вместо човек, който би се слял с тълпата — та в цялата страна имаше не повече от сто и десетина чернокожи. Господи, та за двайсет долара можеха да наемат истински арабин.

Вместо да тръгне от Бен Гурион, можеше да отиде до Ейлаг и оттам да вземе самолет на SAS44 до Копенхаген.

Но първо трябваше да се обади на Тали и да вземе парите. Утре беше двайсет и шести. Щеше да ги смени на черния пазар за лири по курс десет и половина или единайсет към едно…

А после какво? Да ги сложи в банка? Ами ако не се върнеше повече в Израел? Как да ги вземе със себе си? Как да прекара сто хиляди долара през митницата, плюс петдесетината хиляди, които имаше в депозитния сейф в банка „Леуми“? Прекалено много бяха нещата, за които трябваше да мисли. Прекалено много бяха неизвестните. Добре, все пак трябваше да нагласи работите така, че да получи парите утре или вдругиден. Щеше да се обади на Тали и сигурно нещо щеше да им хрумне. Мисълта за Тали го додсети за Мел Банди.

Мел трябваше да пристигне тук, но кога? Вероятно днес.

Още нещо, за което трябваше да помисли. Мел идваше — така му бяха казали по телефона — за да направи отчет и да обсъдят някои бъдещи проекти. Прозвучало му бе малко необичайно. Те не се нуждаеха от одобрението му за каквото и да било. Защо, след като вече три години той беше извън играта, им бе дотрябвало неговото мнение за бъдещи проекти? Партньорите му рядко се обаждаха. Изпращаха му парите и по някоя картичка за Коледа. Защо изведнъж пращаха адвокат? До момента това не го беше притеснявало, но сега вече започна да го безпокои.

Адвокатът пристигаше течно преди получаването на парите.

Адвокатът пристигаше в момент, когато малко преди това, някой се бе опитал да го убие.

Съществуваше ли някаква връзка?

Хайде сега, отплесваше се. Нямаше нужда да си изнамира проблеми, след като си ги имаше достатъчно. Първо да намери Еди Бродер.

Обадн се в хотел „Фор сийзънс“ в Натания. Нямаше оставено съобщение за него. Обади се в хотел „Голдар“. Групата от Кълъмбъс, щата Охайо, беше напуснала, заминали си бяха за вкъщи. Онези, които бяха настанени в „Пал“ в Тел Авив, също бяха напуснали. Ами г-н Файн, водачът на групата, който мислеше единствено за съдебни преследвания? Г-н Файн е в хотел „Самуел“. Не, замина си, отговориха му от хотела, г-н Файн също беше напуснал. Някакъв глас от посолството на САЩ му каза, че не знаят нищо за въпросния г-н Файн, нито за групата от Кълъмбъс.

Онова, което Розен направи — единственото, което можеше да му спести безкрайните часове над телефона — бе, че се обади на телефонни справки в Кълъмбъс, щата Охайо. Те не можаха да открият името Еди или Едит Бродер. Най-близкото, което намериха беше Е. Бродер. Розен измъкна някакво единайсетгодишно момиче от леглото в четири часа сутринта, единайсет часа ерусалимско време и го попита, дали майка му е у дома. Сънлив и ядосан глас отвърна, че тя е в Израел. „Така ли“ каза Розен, „а къде по-точно в Израел?“ На екскурзия. „Къде на екскурзия?“ С някаква група. „Но група-, та се е върнала.“ Не, майка й се беше обадила: включила, се в друга група. „Каква друга група?“ Момичето не можеше да си спомни, „Помисли малко!“ Ами, нещо като „Егетус“. „Егет Турс“ уточни Розен. „Къде? Откъде ти се обади и кога?“ Във вторник вечерта от Тел Авив. „Ти си много сладко момиче,“ похвали я Розен „ще ти донеса подарък“. „Чудо голямо“, тросна се сладкото момиче.

Розен се обади в „Егет Турс“ в Тел Авив. О, да, г-жа Еди Бродер се била включила в една от техните групи „Адаса Холидей“ и била отседнала в хотел „Дан“. Вече близо до целта си, Розен се обади в „Дан“. Групата „Адаса“, момент, моля… отишли са до Одера, до кибуца Шемуел за през, деня: щели, да се върнат вечерта. Осем часа по-късно: групата се беше върнала, но г-жа Бродер не беше в стаята си. Някакво съобщение? Розен се поколеба и после каза: Помолете я да се обади на г-н Розен в хотел „Кинг Дейвид“ в Ерусалим.

Почувства се по-добре. Всъщност толкова добре се почувства, че се изкъпа, облече се и излезе от апартамента си за първи път от два дена насам.

Силва, барманът, сложи една салфетка пред него и възкликна:

— Г-н Розен! Не сме ви виждали напоследък.

Той сипа уиски в чашата с лед, добави малко вода и пъхна една сламка. След това извади чинийки с ядки и маслини.

— В Натания не сервират така — рече Розен. — Има само един град в Израел, където предлагат подобно обслужване.

— Така е.

Силва беше португалец, роден в Хонконг и говореше с английско-израелски акцент. За Розен Силва олицетворяваше хотел „Кинг Дейвид“. Ориенталските килими и гарсонът, който удряше камбанката, докато търсеше някого, носейки табела с името му, също олицетворяваха хотела.

Перейти на страницу:

Похожие книги