— Добре се справи. Това с уискито за подарък ми хареса. Разбираш ли, вече знаем, че са ни наблюдавали и ще продължат да ни наблюдават. Следователно трябва да измислим нещо.
— Вие им казахте, че може да е напуснал Израел — продума Тали.
— Възможно е. Но той знае, че парите му идват на двайсет и шести и не мисля, че го е направил.
— А те защо искат да го убият? Кои са те?
— Ще му дам пет дни. Ако не вляза във връзка с него дотогава, събирам си багажа и си заминавам.
— Защо ни наблюдават?
— Ако все пак се обади, трябва да сме готови с някаква хитра идея. Гладна ли си?
— Моля?
— Обади се на „обслужване по стаите“ и ми поръчай… печено пиле, картофи, нещо там, което не могат да оплескат и бутилка студено вино. Попитай ги какви сладкиши имат.
Тя никак не можеше да разбере г-н Банди. Той би трябвало да е уплашен и притеснен или поне да проявява безпокойство. Но той не беше притеснен, Той беше гладен.
Човекът сякаш се изпари. Той вървеше по широкия тротоар между сградите и дърветата, насадени по протежението на улицата и после изчезна.
Бяха на булевард Дизенгоф, който десет пресечки по-надолу се вливаше в сърцето на Тел Авив — шарено кръстовище, пълно с кафенета, с масички по тротоарите, с пицарии, колички за сладолед и кина. Но в този край на Дизенгоф имаше само малки магазини и нямаше много кафенета; тихо беше и пълно с наематели, а тротоарът беше като ометен от обичайния за другия край поток от хора. Ето защо Рашад не можеше да разбере как го бе изпуснал. Минувачите бяха малко, а часът — 5,30 следобед.
Той отиде приблизително на мястото, където бе зърнал пехотинеца да стои: витрина на магазин, изглежда фалирал, защото беше цялата закована с дъски, оцветени в червено. Само уличният номер изглеждаше нов: 275.
Рашад чу музиката още преди да е отворил вратата. Нещо познато — да, Бари Манилоу,36 който се опитваше да предизвика онова толкова добре познато чувство. Рашад наистина очакваше нещо побъркващо. Но с влизането от почти пустата улица в претъпканата кръчма, кънтяща от музика и шумни гласове, той почувства тръпка на приятен гъдел, на възбуда. Посетителите бяха насядали из сепаретата или край дългата редица от маси, но имаше и двама, които се мъдреха на бара — единият беше точно човекът, когото той следеше и който в момента се пресягаше над нечие рамо, за да си вземе питието от барманката. На Рашад мястото веднага му хареса. Тук всички бяха приятели и разговаряха помежду си, тук, ако човек беше отскоро в града, можеше да задава и тъпи въпроси. Над бара, върху някакви снимки и обяви, беше окачен надпис, който гласеше
Истински махленски клуб в град, където хубавите заведения с бира и уиски се брояха на пръсти, и то ако не използваш палеца. Но отвън нямаше табела.
Запъти се направо към своя човек. Запроправя си път през тълпата на „Щастливия час“ към бара. Изглежда, повечето бяха американци. Млади типове в спортни ризи или работни облекла. Имаше и американки, все още в униформите на офисите, където работеха, както и израелки с дънки и бюстиета. От един дребен човек с твърда шапка и остроумен вид долиташе английски акцент. Изглеждаше доста известен, всички разговаряха с него. В ъгъла, където претъпканият малък бар правеше чупка, седеше някакъв чернокож. Рашад мълчаливо мина покрай него — днес не се нуждаеше от брат — и като седна до онзи, когото следеше, попита:
— Как може човек да си поръча едно питие?
Дейвис го погледна.
— Какво ще искаш?
— Едно уиски.
Дейвис подвикна на момичето:
— Крис, едно уиски за тук.
Момичето зад бара попита:
— Ще сменяш ли питието, Дейв?
— Не, то е за господина.
— Аха, добре.
Още един английски акцент. Рашад си помисли: човече, истинска барманка, не пести прелестите си под блузата, когато се навежда, за да отвори бирите.
Завързвайки разговор с мъжа на име Дейв, той обаче разбра, че Крис е австралийка. Другата барманка — Лилиан, която също беше много приветлива и знаеше имената на всички — беше израелка. Остроумният човечец с твърдата шапка се казваше Норман и бе дошъл от Лондон. Той се оказа съдържателят на това място, без табела отвън, което за вътрешните беше:
„БАРА НА НОРМАН, ТАВЕРНАТА“.
Дейв беше сержант Дейв Дейвис, пехотинец от охраната на посолството на САЩ. В другата стая, където бяха натрупани касите с бира „Макаби“ и „Голд стар“, имаше мишена за стреличкн и игрален автомат. През „Щастливия час“ раздаваха безплатни ордьоври и пресни, опечени небелени картофи. Сервитьорките приготвяха боб и пици в малка кухня до бара. В тоалетната, след третото си уиски, Рашад разглеждаше надписите по стената: „Да му го на-чукам на Килрой.“ „Кобрата беше тук“. Да, господинчо, това беше бар за работници. Шумен, но много приветлив.
— Камал Рашад — рече Дейвие — като Карим Абдул-Джабар37, така ли?
