— Възрастта съвпада — продължи Дейвис — онзи игра за „Дъ Индианс“54 и бе обявен за най-големият играч на 53-та година, ако не се лъжа. Удари четирийсет и три топки извън игрището, водеше лигата с триста трийсет и шест точки.
— Искаш ли да ти кажа нещо? Ти си първият човек тук, който ме пита за това — отвърна Розен. — Според теб на колко години съм бил тогава?
— Не знам. Някъде около двайсетте.
— Той имаше триста трийсет и шест точки — каза Розен, — но Мики Върнън поведе лигата през онази година. Победи го с 0,001 процента. Направи триста трийсет и седем точки.
— Така ли? — Дейвис беше заинтригуван и вече не се притесняваше. — Не си спомням какво стана с него след това. Бях само на единайсет години.
— С Розен ли? Оттегли се на трийсет и една години. Гринбърг, кучият му син, не му даде повече от 27 500, за да приеме да се върне и Розен рече, майната му. Той вече се беше насочил към бизнеса с комисионни.
— Гринбърг от „Дъ Тайгърс“?
— Да, но тогава той беше мениджърът на „Дъ Индианс“.
— Това вече не си го спомням — каза Дейвис.
— Ами аз съм десетина години по-стар от теб — поясни Розен, като отваряше куфарчето. — Значи спомняш си за Ал Розен?
Той извади отвътре един лист и докато го четеше изражението му започна да се променя: ту се мръщеше, ту се вторачваше в написаното. Но между двете изражения за Дейвис почти нямаше разлика. Нещо не беше наред. Приближи се, за да погледне в куфарчето. В него нямаше никакви двеста хиляди. Само една пачка от стотачки.
— Знаеше ли за това — Розен пак се беше втренчил в него — изпратил ми е само пет хиляди. Нищо повече.
— Мислите, че съм ги взел аз?
— Попитах, дали ти е казал нещо, дали ти е казал защо го прави?
— Не, вчера той сложи вътре двеста хиляди. С очите си видях.
— Ти преброи ли ги?
— Той каза колко са. Имаше двайсет пачки от по стодоларови банкноти.
— От колко време работиш с Тали и получаваш пакетите?
— Този ми е третият — рече Дейвис, — понякога получавах и писма.
Розен размаха листа хартия.
— Адвокатът ми пише: „Не съм сигурен, че можем да се доверим на пехотинеца.“
Дейвис беше свикнал да стои пред началниците си мирно или свободно. Не се впусна в никакви обяснения. Нямаше нужда, защото с г-н Розен той се чувстваше много по-добре, отколкото с г-н Банди. Той уважаваше г-н Розен.
— Адвокатът ми пише, че поради обстоятелствата не можем да имаме доверие на никого. „Никого“ е подчертано. Моят адвокат, който е тук вече от два дена, пише: „Нека това да бъде един опит. Ако получиш петте хиляди, ще знаем, че имаме сигурна връзка.“ — Боже мой! — „… и аз ще се чувствам по-сигурен, докато изпълнявам задължението си да ти предам цялата сума“
— Написаното доста се различава от приказките му — каза Дейвис.
— Проклет адвокат — изръмжа Розен. — Задължението му! Това не е негово задължение, той няма нищо общо с парите!
— Защо не го уволните? — попита Дейвис.
— Той пише, че
Дейвис поклати в недоумение глава.
— Ще бъда мъртъв, ето я причината — отсече Розен. — Кучият му син, чака да види дали няма да ме пречукат, преди да предаде парите. Аз трябва да си спасявам живота, а той се притеснява, той е обезпокоен, пише, че иска да се чувства сигурен, докато изпълнявал задължението си.
— Да се върна ли да ги взема? — попита Дейвис.
Розен се взря в него и изглеждаше изненадан.
— Искаш да кажеш още сега? Ще го направиш ли?
— Нали пише, че иска да се увери в сигурността на връзката. Ами хайде да му покажем, че я е установил. — Той видя как Розен бръкна в куфарчето и извади няколко стотачки. — Няма нужда. Хилядарката, която г-н Банди ми даде, покрива всичко.
Розен се замисли.
— Колко време смяташ, че ще ти отнеме това?
— Четирийсет минути. Ако г-н Банди е там и ги е приготвил.
— Ще ги приготви — рече Розен.
Той отиде до телефона, който се намираше на бара, отделящ кухнята от дневната. Набра някакъв номер и помоли да го свържат с г-н Банди.
Сега адвокатът щеше да бъде сдъвкан. Дейвис се радваше и нямаше търпение да чуе. Но не искаше да изглежда, че подслушва. Това не беше негова работа. Докато излизаше на балкона, чу Розен да казва: „Тали, дай ми Мел… Да, тук е. Всичко е наред.“ Гласът му беше спокоен; контролираше се, знаеше какво да каже. Дейвис го хареса. Опитваха се да го убият, а той все още се владееше много добре.
— Мел, получих бележката ти… Мел… — Розен слушаше. Не можеше да вземе думата.
Дейвис си представи как адвокатът, пъхнал ръка в джоба на светлосините си панталони, докато говореше, рееше поглед по стената.
Дейвис се загледа в лимоненозеленото камаро, в бялата лента — не беше забелязал, че лентата не минаваше през покрива, а само през предния капак и багажника. В колата, както изглеждаше, нямаше никой. Чернокожият, новият му приятел, не беше вътре.
