— Ако беше мъртъв — рече Рашад, — всичко вече щеше да е свършило. Защо иначе ще продължават да стоят в къщата.
— Не съм казал, че е мъртъв — възрази Теди. — Не, но почти съм сигурен, че го прострелях. Прилича ми на скроен план. Те са в дупката и не могат да направят нищо. В капана са. Но са в къща. Имат си храна, вода и какво ли не още, а ние сме отвън на проклетите камъни. Ами какво ще стане, ако някой дойде. Искам да кажа, че нямаме време за губене. Ако е още жив, трябва да го довършим.
— Защо не изприпкаш до къщата — каза Рашад. — Той има само една винтовка, една пушка и разни други дивотии. Може даже да е минирал къщата. Знаеш ли го?
— Трябва да го изкараме оттам — рече Валенцуела.
— Или да му измислим някаква работа — добави Теди, — ако успея да се промъкна достатъчно близо и да поставя взрив. Единият от вас — какво ще кажете за това, единият от вас отива да поговори с него. Да разбере, дали иска да се прибере у дома жив. А аз ще взема туй-онуй и ще видя какво мога да направя. Някоя дупка в оградата например, за да се опитаме да влезем с колата.
— Хайде — каза Валенцуела. Погледът му се насочи към Рашад. — Извикай го. Кажи му, че искаш да преговаряте.
— Смяташ аз да го направя, така ли?
— Нали си му приятел — отвърна Валенцуела. — Тръгвай.
Рашад изпълзя на колене до каменната ограда и започна полека да се надига.
— Хей, пехотинецо!
Куршумът от пушката се удари в ръба на оградата и рикошира към пустинята. Рашад отново залегна. Той вдигна очи към горния край на оградата и към небето.
— Хей, мой човек… Ние не ти се сърдим! Искаме да поговорим!
Рашад размахваше нещо бяло, вероятно носна кърпа. Стоеше пред отворената пътна врата и го изпитваше. А може би изпитваше сам себе си.
Дейвис се прицели с маузера в гърдите на Рашад.
После и тънкият с дългата коса излезе и запристъпва по пътя към къщата, заедно с Рашад; и двамата бяха разперили ръце.
— Не сме въоръжени — извика Рашад. Застреляй ги. Това беше мисълта, която се въртеше в главата на Дейвис.
Тогава се появи и третият, Валенцуела; той стоеше до оградата, която му стигаше до кръста. Валенцуела също разпери ръце.
Дейвис премести мерника с няколко инча наляво, като се прицели във Валенцуела, после го върна към двете фигури, които приближаваха по пътя към къщата.
— Излез да поговорим — извика Рашад.
Той продължаваше да пристъпва към къщата, като все още държеше бялата кърпичка. Другият, дългокосият, отби към навеса за коли, като не изпускаше из очи къщата — колкото повече приближаваха и тримата, все повече се разпръскваха. Може би бяха въоръжени, но не с узита. Във всеки случай не и Рашад и дългокосият. Изглежда нещо бяха замислили, но явно не идваха, за да стрелят.
— Как е г-н Розен? — попита Рашад. Той почака. — Ако не искаш да говориш, мой човек, как тогава ще си приказваме?
Валенцуела продължаваше да се придвижва покрай оградата. Дългокосият все повече приближаваше към задницата на черния Мерцедес, като същевременно не откъсваше очи от къщата.
Дейвис извърна глава през рамо.
— Тали! Ела тук!
Той погледна и към Розен, видя очите му да се отварят от уплаха, но вече го нямаше онзи изцъклен поглед.
— Какво става? — попита Розен. Очите му отново се притваряха.
Рашад, който беше вече на трийсет метра от къщата, извика:
— Хей, Дейвид, ние нямаме нищо против теб, бе човек! Няма причина да искаме да те убием.
Тали влезе в стаята и попита:
— Какво има? Добре ли е той?
Погледна към Розен, после видя Дейвис с пушката до прозореца.
— Наблюдавай онзи, който отива към колата — нареди й Дейвис. — Вземи другата пушка. — Тя беше опряна на перваза до него. — Можеш ли да стреляш с нея?
— Мисля, че да.
Проследи я с поглед, докато отваряше единия от прозорците и повдигаше пушката, за да я насочи през него.
— Кой е този? — подвикна Рашад. — Г-н Розен? Не, я гледай, това май не е г-н Розен? А той какво ли прави?
— Сниши се — нареди Дейвис на Тали.
— Виж какво — продължи Рашад. — Нямаме нищо против теб или нея. Двамата можете да се качите в колата и да си вървите. Но ако останете тук… по дяволите, тогава ще умрете. Знаете го, нали? И за какво да умирате? За малко пари? Той колко ти плаща?
Валенцуела се бе спрял. В момента обаче отново пристъпяше покрай оградата и почти се бе изравнил с моравата. Петдесет метра го деляха от Валенцуела.
Трийсет от Рашад.
— Дейвид — обади се Тали. — Той е зад колата.
Дейвис се извърна с маузера. През страничните прозорци на мерцедеса се забелязваше фигурата на дългокосия. Трябвало бе да стреля и да го задържи на разстояние, но Дейвис не трябваше да очаква толкова много от нея. Всичко бе станало прекалено бързо за нея.
Дейвис се прицели в прозореца на задната врата и стреля, видя как прозорците на двете задни врати се напукаха, изкусно пробити от скоростния куршум 30-06, а фигурата отзад изведнъж изчезна. Рашад тичаше. Дейвис се прицели и в него, но веднага залегна, а стъклата от прозорците се посипаха под картеча от оръжието на Валенцуела. Притисна се до стената под перваза и зърна Тали да лежи на пода, прегърнала пушката, като я държеше здраво и стискаше очи. Пукотът спря.
