— Травис, след като тази сутрин си тръгна, аз влязох в интернет, намерих сайта за Донте Дръм и потънах за цял ден в този свят. Историята е потресаваща, сърцераздирателна. Има сериозни съмнения във вината му.
— Сериозни? — Бойет се разсмя. — Че как иначе! Хлапето няма нищо общо с онова, което се случи на Ники.
— Какво се случи на Ники?
Изненадан поглед, като на елен в светлината на фарове. Бойет обгърна главата си с две ръце и започна да масажира скалпа. Раменете му се разтресоха. Тикът дойде, изчезна, отново се появи. Кийт го гледаше и почти усещаше страданието му. Рапът продължаваше да гърми безсмислено откъм кухнята.
Кийт бавно бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист. Разгъна го и го плъзна по масата.
— Познаваш ли това момиче? — попита той.
Беше копие на черно-бяла снимка, разпечатана от уебсайта — снимка на Никол Ярбър с униформа на мажоретка и помпон в ръцете. Усмихваше се с цялата невинност на едно седемнайсетгодишно момиче.
Отначало Бойет не реагира. Гледаше Ники така, сякаш я виждаше за пръв път. Дълго се взира в нея, после сълзите бликнаха ненадейно. Без Хълцане, без ридания или извинения — просто се стичаха по бузите му и капеха от брадичката му. Двамата с Кийт се гледаха, а сълзите не спираха. По снимката се разляха влажни петна.
Бойет изсумтя, изкашля се и каза:
— Наистина искам да умра.
Кийт се върна от кухнята с две картонени чашки черно кафе и няколко салфетки. Бойет взе една, избърса лицето си и каза:
— Благодаря.
Кийт седна и попита:
— Какво стана с Ники?
Бойет сякаш преброи до десет, преди да отговори:
— Още е моя.
Кийт мислеше, че е готов за всеки възможен отговор, но грешеше. Можеше ли да е жива до днес? Не, отговори си той. Лежал бе шест години в затвора. Как можеше да я е опазил заключена някъде? Човекът беше луд.
— Къде е? — попита решително той.
— Заровена.
— Къде?
— В Мисури.
— Виж, Травис, с тия отговори няма да стигнем доникъде. Тази сутрин ти дойде в кабинета ми с една цел — най-сетне да се изповядаш. Но не ти достигна смелост, затова съм тук. Да те изслушам.
— Какво ви засяга?
— Не е ли очевидно? Един невинен човек ще бъде екзекутиран за нещо, което си извършил ти. Може би още има време да го спасим.
— Едва ли.
— Ти ли уби Никол Ярбър?
— Ще остане ли тайна, пасторе?
— Това ли искаш?
— Да.
— Защо? Защо не искаш да си признаеш, да поемеш вината и после да се опиташ да помогнеш на Донте Дръм? Това трябва да направиш, Травис. Както сам каза тази сутрин, дните ти са преброени.
— Поверително ли е, или не?
Кийт дълбоко въздъхна, после допусна грешката да отпие глътка кафе. Травис се оказа прав за кафето.
— Щом искаш да е поверително, Травис, тъй да бъде.
Усмивка, тик. Бойет се озърна, макар че все още никой не им обръщаше внимание. Кимна.
— Аз го направих, пасторе. Не знам защо. Никога не знам.
— Отвлякъл си я на паркинга?
Туморът растеше, болките удряха като мълнии. Бойет отново сграбчи главата си с две ръце и изчака бурята да отмине. Стисна челюсти с твърда решимост да продължи.
— Да, отвлякох я. Имах пистолет, тя не посмя да се бори. Напуснахме града. Задържах я за няколко дни. Правихме секс. Ние…
— Не сте правили секс. Изнасилил си я.
— Да, много пъти. После всичко свърши и я зарових.
— Уби ли я?
— Да.
— Как?
— Удуших я с колана и. Още е там, около врата й.
— И я зарови?
— Да.
Бойет погледна снимката и Кийт бе готов да се закълне, че забелязва на устните му лека усмивка.
— Къде?
— На юг от Джоплин, където съм израснал. Има много хълмове, долини, пещери, просеки, задънени пътища. Никога няма да я намерят. Дори не им хрумна да търсят там.
В настаналото дълго мълчание свещеникът бавно осъзна ужасяващата реалност. Разбира се, имаше шанс човекът да лъже, но Кийт не можеше да повярва в това. Какво би спечелил с една лъжа, особено в края на жалкия си живот?
В кухнята изгасиха лампите и радиото. Трима едри чернокожи мъже излязоха оттам и минаха през столовата. Те кимнаха и поздравиха любезно Кийт, но почти не удостоиха Травис с внимание. На излизане затвориха вратата зад себе си.
Кийт взе листа със снимката и го обърна. Извади химикалка и записа нещо на гърба.
— Ще споделиш ли малко подробности, Травис? — попита той.
— Дадено. Нямам друга работа.
— Какво правеше в Слоун, Тексас?
