Слязоха по стълбището до малкия бюфет, където намериха маса в ъгъла. Кийт взе две кафета и когато седна, Матю каза:
— Трябва да намериш трупа. Ако твоят човек посочи къде е, адвокатите на Дръм сигурно ще издействат отлагане от съда. Ако не, губернаторът може да отмени екзекуцията. Не знам точно каква е процедурата там. Във всеки щат е различно. Без тялото обаче твоят човек ще е като всеки друг откачалник, жадуващ за внимание. И не забравяй, Кийт, ще има и други действия в последния момент. Адвокатите знаят как да разиграват системата. Може да имаш повече време, отколкото предполагаш.
— В Тексас действат доста ефикасно.
— Добре казано.
— Преди две години Дръм е бил само на седмица от екзекуцията. Но молбата за отлагането и била уважена от федералния съд. Не ме питай точно как е станало, снощи го четох и още не съм наясно. Така или иначе, според уебсайта вече едва ли ще има спасение в последния миг. Дръм си е получил чудото. Късметът му е изчерпан.
— Най-важно е да се намери тялото. То би било единственото сигурно доказателство, че твоят човек казва истината. Знаеш ли къде е? Ако знаеш, не споделяй подробности. Просто ми кажи, че знаеш.
— Не. Каза ми щата, близкия град и местността, но било скрито тъй добре, че сам той щял да се затрудни да го намери.
— В Тексас ли е?
— В Мисури.
Матю поклати глава. Отпи голяма глътка и каза:
— Ами ако е просто поредният затворник лъжец, Кийт? Срещам ги по десетина на ден. Те лъжат за всичко. Лъжат по навик. Лъжат дори когато истината ще им бъде далеч по-полезна. Лъжат съда и собствените си адвокати. И колкото по-дълго остават в затвора, толкова повече лъжат.
— Пръстенът й с инициалите на гимназията е у него, Матю. На евтина верижка около врата му. Дебнал е момичето, бил е вманиачен. Показа ми пръстена. Държах го в ръцете си.
— Сигурен ли си, че е истински?
— Ако го беше видял, нямаше да се съмняваш.
Още една глътка. Матю погледна часовника си.
— Тръгваш ли вече?
— След пет минути. Готов ли е да отиде в Тексас и да разкрие истината?
— Не знам. Казва, че ако напусне щата, нарушава условията на предсрочното освобождаване.
— Това поне е вярно. Но какво го вълнува, щом умира?
— И аз му зададох този въпрос. Отговори уклончиво. Плюс това няма пари, няма как да стигне дотам. А и да стигне, кой ще му повярва?
— Защо се обади на адвоката?
— Защото съм отчаян, Матю. Вярвам на онзи тип и вярвам, че Дръм е невинен. Може би адвокатът на Дръм ще знае как да постъпи. Аз не знам.
Разговорът секна. Матю кимна и размени няколко думи с двама други адвокати на съседната маса. Пак погледна часовника си.
— Един последен въпрос — каза Кийт. — Чисто хипотетичен. Ами ако го убедя незабавно да замине за Тексас и да разкаже историята си?
— Нали току-що каза, че не може да стигне дотам.
— Да, но ако аз го откарам?
— Не, по дяволите. Не, Кийт. Така ставаш съучастник на нарушението му. В никакъв случай.
— Много ли е сериозно?
— Не съм сигурен, но може да пострада доброто ти име. Току-виж, дори те лишили от сан. Не вярвам да попаднеш зад решетките, но ще е твърде мъчително.
— Тогава как да стигне дотам?
— Ти каза, че той няма такова желание.
— Но ако размисли?
— Карай стъпка по стъпка, Кийт. — Трети поглед към часовника. — Виж, трябва да бягам. Дай да се срещнем някъде за един бърз обяд и да довършим разговора.
— Добра идея.
— Малко по-нататък, на ъгъла със Седма улица, има едно ресторантче — „При Епи“. Там можем да седнем на някоя масичка в дъното и да си поговорим на спокойствие.
— Знам къде е.
— Добре, ще се видим на обяд.
Зад бюрото в приемната на Анкър Хаус седеше все същият вечно навъсен бивш затворник. Беше се съсредоточил върху кръстословицата пред себе си и троснато каза, че Бойет го няма.
— На работа ли е? — кротко попита Кийт.
— В болницата. Снощи го откараха.
— Какво стана?
— Гърчове и припадъци, доколкото знам. Травис си е една развалина.
— В коя болница го откараха?
— Не съм карал линейката, та да знам.
Човекът отново се приведе над кръстословицата и разговорът приключи.
Кийт откри пациента на легло до прозореца в двойна стая на третия етаж в болницата „Сейнт Франсис“. Тънка завеса делеше двете легла. Тук познаваха свещеника по лице от многобройните му предишни посещения, затова той само каза на сестрата, че Травис Бойет е идвал в неговата църква и трябва да поговорят. Нямаше нужда от повече обяснения.
Бойет беше буден, с венозна система на лявата ръка. Като видя Кийт, той се усмихна и направи усилие да се ръкува. Гласът му прозвуча глухо и дрезгаво.
— Благодаря, че дойдохте, пасторе.
— Как се чувстваш, Травис?
Минаха пет секунди. Бойет леко надигна лявата си ръка и отговори:
— Страхотни лекарства. Чувствам се по-добре.
— Какво стана? — попита Кийт, макар да се досещаше.
Бойет се озърна към прозореца, макар че отвъд стъклото нямаше нищо освен сиво небе. Минаха десет секунди.
— След като си тръгнахте, пасторе, много се разтревожих. Главоболието ме връхлетя и не искаше да отмине. После припаднах и ме докараха тук. Казаха, че съм имал гърчове.
— Съжалявам, Травис.
