Той позвъни на един репортер в Остин, но не каза нищо за публикуване. Обади се на съдия Елайас Хенри и му благодари за ходатайството пред губернатора. Пожелаха си всичко хубаво, знаейки, че никога няма да забравят предстоящите двайсет и четири часа. Стенният часовник сякаш бе спрял на девет и десет. Роби щеше да помни до края на живота си, че точно в девет и десет Арън Рей влезе в кабинета му и съобщи:
— Първа баптистка църква гори.
Битката при Слоун бе започнала.
Кийт нямаше представа дали е успял да заспи. През последните три дни бе спал толкова малко и в тъй необичайни часове, че навиците му бяха излезли от релси. Когато телефонът иззвъня, той беше готов да се закълне, че е съвсем буден. Дейна обаче го чу първа и трябваше да побутне съпруга си. След четвъртия или петия сигнал Кийт най-сетне вдигна слушалката.
— Ало — промърмори замаяно той, докато включваше лампата.
Часовникът показваше 11:40 ч. Бяха си легнали преди по-малко от час.
— Хей, пасторе, аз съм, Травис — изрече гласът отсреща.
— Здравей, Травис — каза Кийт, а Дейна посегна за халата. — Къде си?
— Тук, в Топика. В някаква закусвалня в центъра, недалеч от Анкър Хаус.
Говореше бавно и езикът му се заплиташе. Втората или третата мисъл на Кийт бе, че Бойет е пил.
— Защо не си в дома?
— Няма значение. Вижте, пасторе, страшно съм гладен, не съм хапвал нищо от сутринта, а седя тук само с едно кафе, защото нямам пари. Умирам от глад, пасторе. Имате ли идеи?
— Пил ли си, Травис?
— Една-две бири. Нищо ми няма.
— Харчиш пари за бира, но не и за храна?
— Не се обадих, за да се караме, пасторе. Можете ли да ми уредите нещо за ядене?
— Дадено, Травис, но трябва да се върнеш в Анкър Хаус. Чакат те. Говорих с Руди и той каза, че ще те мъмрят, но нищо повече. Като хапнеш, ще те върна където ти е мястото.
— Не се връщам там, пасторе, забравете. Искам да ида в Тексас, разбрахте ли? Още сега. Наистина искам. Ще кажа истината на всички, ще им кажа къде е тялото и тъй нататък. Ние трябва да спасим момчето.
— Ние?
— Кой друг, пасторе? Ние знаем истината. Ако отидем заедно там, можем да спрем екзекуцията.
— Искаш още сега да те откарам в Тексас? — попита Кийт, гледайки съпругата си в очите. Тя поклати глава.
— Няма кой друг, пасторе. Имам брат в Илиной, но с него не си говорим. Сигурно мога да позвъня на надзорника, но едва ли ще прояви интерес да ме мъкне чак до Тексас. Познавам някои момчета от временния дом, но те нямат коли. Когато животът ти мине в затвора, пасторе, не ти остават много приятели навън.
— Къде си, Травис?
— Казах ви. В една закусвалня. Гладен.
— Коя закусвалня?
— „Синята луна“. Знаете ли я?
— Да. Поръчай си нещо за ядене. Ще дойда след петнайсет минути.
— Благодаря, пасторе.
Кийт затвори телефона и седна на ръба на леглото до жена си. Няколко минути мълчаха. Не искаха да се карат.
— Пиян ли е? — попита накрая тя.
— Мисля, че не. Пийнал е малко, но изглежда трезвен. Не знам.
— Какво правиш, Кийт?
— Отивам да му купя вечеря или закуска, наречи го както искаш. Ще го изчакам пак да си промени решението. Ако е сериозен, нямам друг избор, освен да го откарам в Тексас.
— Имаш избор, Кийт. Не си длъжен да возиш този извратен тип до Тексас.
— Ами младежът в онова отделение, Дейна? Помисли как се чувства в момента майката на Донте Дръм. Идва последният ден, в който ще види сина си.
— Бойет те разиграва, Кийт. Той е лъжец.
— Може би да, може би не. Но погледни какъв е залогът.
— Залогът ли? Работата ти е залогът. Репутацията ти, кариерата — всичко залагаш на карта. Имаме три деца, трябва да мислим за тях.
— Няма да рискувам кариерата или семейството си, Дейна. Може да ме плеснат през пръстите, нищо повече. Знам какво правя.
— Сигурен ли си?
— Не.
Той бързо смъкна пижамата и се облече с дънки, риза, мокасини и червена бейзболна шапка. Дейна го гледаше безмълвно. Кийт я целуна по челото и излезе от къщата.
Бойет тъкмо оглеждаше подноса с впечатляващо количество храна, когато Кийт се настани на стола отсреща. Заведението беше полупразно. Няколко масички бяха заети от униформени полицаи със средно тегло към сто и десет килограма. Сякаш всички се бяха наговорили да си вземат пай. Кийт си поръча кафе и се усмихна на иронията на съдбата — един неосъден убиец да се храни с апетит само на десет метра от цял полицейски отряд.
— Къде беше цял ден? — попита Кийт.
Тик. Голяма хапка бъркани яйца. Дъвчейки, Бойет отговори:
— Ами не помня.
— Загубихме целия ден, Травис. Планът ни беше да направим видеозаписа, да го пратим на властите и пресата в Тексас и да се надяваме на чудо. Ти изчезна и провали всичко.
— Денят си отиде, пасторе, тъй че не го мислете. Ще ме откарате ли в Тексас, или не?
— Значи ще нарушиш условията на предсрочното освобождаване?
Тик, глътка кафе, трепереща ръка. Мощната тръпка сякаш обхвана всичко в Бойет — от гласа до пръстите и очите.
— Това в момента ми е най-малката грижа, пасторе. През повечето време си мисля за смъртта. Тревожи ме и онова момче в Тексас. Опитах се да го забравя, но не мога. И момичето. Трябва да я видя, преди да умра.
— Защо?
