Той кимна, усмихна се и изчезна.
Тя си пое дълбоко дъх и се заслуша в гласовете и стъпките, които изпълваха къщата. Погледна часовника си. Седем часът вечерта. Вероятно се приготвяха да излязат.
Запита се как ли се чувства Фюри. И дали Тор вече се беше върнал. И какво става с Джон.
Отлагаше… Губеше време.
„Сега или никога“, помисли си тя, сграбчи медната топка и я завъртя. Вратата се отвори безшумно.
Дъхът й заседна в гърлото, когато надникна в библиотеката.
Зейдист седеше зад една от масите, свел ниско глава над някаква тетрадка. Моливът изглеждаше съвсем тънък в тежкия му юмрук. До него седеше Мери, а между тях лежеше разтворена книга.
— Спомни си за твърдите съгласни — каза Мери и посочи книгата. — В думите „check“ и „catch“ буквите „кей“ и „си“ звучат по подобен начин, но все пак са различни. Опитай отново.
Зейдист подпря главата си с длан. Промърмори нещо тихо, а после моливът му започна да пише върху листа.
— Добре! — Мери го докосна по ръката. — Съвсем правилно.
Зейдист вдигна поглед и се усмихна. След това обърна рязко глава към Бела и лицето му стана сериозно.
„О, господи“, помисли си тя, докато го попиваше с очи. Все още го обичаше. Знаеше го дълбоко в себе си…
„Чакай малко… Какво… по дяволите?“ Лицето му беше различно. Нещо се бе променило. Не беше белегът, а нещо друго.
„Както и да е. Трябва да приключиш с това, за да можеш да продължиш напред.“
— Съжалявам, че ви прекъснах — каза тя. — Мога ли да поговоря със Зейдист?
Смътно осъзна, че Мери се приближава до нея и двете се прегръщат, а след това приятелката й излиза и затваря вратата след себе си.
— Здравей — каза Зейдист. И бавно се изправи.
Очите на Бела се разшириха и тя отстъпи назад.
— Боже…
Той постави длан на мускулестите си гърди.
— Хм… да. Качил съм около трийсет и пет килограма. Хавърс… казва, че едва ли ще наддам повече. В момента тежа около сто и двайсет.
Ето, значи, какво се беше променило в лицето му. Бузите и очите му вече не бяха така хлътнали, а чертите му се бяха смекчили. Всъщност изглеждаше… почти красив. И приличаше много повече на Фюри.
Той прочисти смутено гърлото си.
— Да… Напоследък двамата с Рейдж се храним заедно.
Сигурно бе така. И вероятно ядяха по равно. Тялото на Зейдист не беше каквото го помнеше. Раменете му бяха масивни, мускулите издуваха стегнатата черна тениска, с която бе облечен. Бицепсите му бяха увеличили тройно размерите си, а предмишниците му бяха широки колкото дланта му. Коремът му беше стегнат и мускулест, мощните му бедра опъваха кожените панталони.
— Очевидно се храниш и по другия начин — прошепна тя и веднага съжали за думите си. Както и за укорителния тон.
Не беше нейна работа от чия вена пие, макар да изпитваше болка, като си го представеше с жена. Със сигурност се хранеше от представителка на техния вид. Човешката кръв не би могла да му даде такава сила.
Зи остави ръката си да се отпусне до тялото му.
— Рейдж използва услугите на една от Избраниците, защото не може да се храни от Мери. Аз също се храня от нея. — Настъпи пауза. — Изглеждаш добре.
— Благодаря.
Друга дълга пауза.
— Хм… Защо си дошла, Бела? Не че имам нещо против…
— Трябва да говоря с теб.
Той като че ли не знаеше какво да отвърне.
— С какво се занимаваш? — попита тя и посочи листовете и тетрадките върху бюрото.
Това също не бе нейна работа, но тя отчаяно се опитваше да спечели време. Чувстваше се неуверена и объркана.
— Уча се да чета.
Очите й грейнаха.
— О… И напредваш ли?
— Да. Макар и бавно. Но се трудя упорито. — Сведе поглед към листовете. — Мери е толкова търпелива с мен.
Настъпи тишина, която се проточи дълго. Сега, когато беше пред него, просто не можеше да намери думи.
— Ходих до Чарлстън — каза той.
— Какво? — Искал е да я види.
— Беше ми необходимо известно време, за да те открия, но успях. Тръгнах още първата нощ, в която излязох от клиниката на Хавърс.
— Не съм знаела.
— Не исках да знаеш.
— О! — Пое си дълбоко дъх. Изпълваше я болка, но си каза: „Време е да скоча от скалата“.
— Чуй, Зейдист, дойдох да ти кажа…
— Не исках да се срещнем, преди да съм приключил. — Жълтите му очи я гледаха втренчено.
Нещо се бе променило във въздуха между тях.
— С какво? — попита шепнешком тя.
Той погледна молива, който държеше.
— Със себе си.
Бела поклати глава.
— Съжалявам. Не разбирам…
— Исках да ти върна това. — Извади огърлицата от джоба си. — Щях да ти я оставя онази нощ, но после си помислих… Както и да е, носих я, докато вратът ми не стана толкова дебел, че ми отесня. Сега просто е винаги у мен.
Бела въздъхна дълбоко. Той започна да потрива с длан главата си. Бицепсите и гръдните му мускули едва не спукаха тениската по шевовете.
— Огърлицата беше добро извинение — прошепна той.
— За какво?
