Произход полностью

Урбанистът визионер Илдефонс Серда беше разширил всички кръстовища в този квартал, като отрязал уличните ъгли, за да се образуват площадчета с по-добра видимост, повече въздух и пространство за кафенета на открито.

— Adónde vamos? — извика през рамо пилотът. „Къде отиваме?“

Робърт посочи две преки на юг, където един от най-широките, най-добре осветени и най-уместно наименувани булеварди пресичаше Барселона диагонално.

— Авингуда Диагонал — отвърна той. — Al oeste. — „На запад“.

Човек не можеше да не забележи веднага тази улица на която и да било карта на града. Тя прекосяваше цяла Барселона — от ултрамодерния небостъргач Диагонал ЗероЗеро на морския бряг до вековния Парк де Сервантес — четирийсет декара розови градини, носещи името на най-известния испански писател, автора на „Дон Кихот“.

Пилотът кимна и зави на запад към планината.

— Адрес? Или координати?

„Не знам точния адрес“ — помисли си Лангдън.

— Към футболния стадион.

— Fútbol? — изненада се мъжът. — На Барса ли?

Професорът потвърди. Не се съмняваше, че човекът знае къде е стадионът на прочутия местен футболен клуб, който се намираше няколко километра по-нататък по Авингуда Диагонал.

Пилотът увеличи скоростта и полетя над булеварда.

— Добре ли си, Робърт? — тихо попита Амбра и го погледна изпитателно, като че ли контузиите са му повредили ума. — Нали каза, че можеш да намериш Уинстън?

— Да — отвърна той. — Тъкмо там отиваме.

— На футболен стадион?! Смяташ, че Едмънд е направил своя суперкомпютър на стадион?!

Лангдън поклати глава.

— Не, стадионът просто е лесен ориентир за пилота. Интересува ме сградата точно зад стадиона — Гран Отел Принсеса София.

Амбра се обърка още повече.

— Нещо не ми се струва логично, Робърт. Едмънд няма как да е направил Уинстън в някакъв луксозен хотел. Мисля, че все пак се налага да те заведем в болница.

— Нищо ми няма, Амбра. Довери ми се.

— Тогава къде отиваме?

— Къде отиваме ли? — шеговито попита той. — Това е един от важните въпроси, на които Едмънд обещаваше да даде отговор.

Изписалото се на лицето ѝ изражение показваше, че хем я е досмешало, хем започва да се дразни.

— Извинявай — каза професорът. — Ще ти обясня. Преди две години обядвахме с Едмънд в частния клуб на осемнайсетия етаж на Гран Отел Принсеса София.

— И той е носил суперкомпютъра на обяда, така ли? — засмя се Амбра.

Лангдън се усмихна.

— Не точно. Едмънд дойде пеш и ми каза, че всеки ден обядвал там, понеже му било много удобно — само на две преки от неговата компютърна лаборатория. Освен това спомена, че работел по проект за усъвършенстване на синтетичния интелект, чийто потенциал го изпълвал с огромно въодушевление.

Тези думи изведнъж отново я обнадеждиха.

— Сигурно е говорел за Уинстън!

— И аз си мисля същото.

— И Едмънд те е завел в лабораторията си!

— Не.

— Но ти е казал къде е, нали?

— Пазеше я в тайна, за съжаление.

В очите ѝ отново се появи тревога.

— Уинстън обаче завоалирано ни разкри точно къде се намира — прибави Робърт.

Амбра отново се смути.

— Не си спомням да го е направил.

— Уверявам те — усмихна се професорът. — Всъщност го съобщи на целия свят.

Преди тя да успее да го попита каквото и да е, пилотът посочи в далечината огромния стадион на Барса.

— Ahí está el estadio!

„Бързо стигнахме“ — помисли си Лангдън и прецени с поглед разстоянието до недалечния Гран Отел Принсеса София — небостъргач край обширен площад на Авингуда Диагонал. После нареди на пилота да подмине стадиона и да се издигне над хотела.

След секунди вече висяха над сградата, в която преди две години беше обядвал с Едмънд. „Той ми каза, че компютърната лаборатория е само на две преки оттук“.

Заоглежда района около хотела. Улиците не се пресичаха под прав ъгъл като при „Саграда Фамилия“ и образуваха всевъзможни неправилни и издължени форми.

„Трябва да е тук“.

Обзет от усилваща се неувереност, той се заозърта във всички посоки в опит да открие уникалния образ, запечатан в паметта му. „Къде е?!“

Едва когато насочи вниманието си на запад зад кръговото кръстовище на Пласа де Пиус XII, в очите му отново проблесна надежда.

— Натам! — възкликна Лангдън. — Над онзи залесен участък!

Пилотът наклони носа на хеликоптера, полетя диагонално на северозапад и стигна над дърветата, които му беше посочил професорът. Гората бе част от огромно оградено имение.

— Робърт! — ядосано извика Амбра. — Какви ги вършиш? Това е кралският дворец „Педралбес“! Няма как Едмънд да е направил Уинстън в…

— Не тук! Ей там! — Лангдън посочи пряката точно зад парка.

Четири добре осветени улици зад двореца очертаваха нещо като ромб, ориентиран в посока север — юг. Само долната дясна страна на фигурата правеше неестествени чупки и нарушаваше геометричната ѝ форма.

— Позната ли ти е онази начупена линия? — Робърт посочи светлата улица, която ясно изпъкваше на тъмния фон на гората. — Виждаш ли онази улица с малката чупка?

Раздразнението на Амбра сякаш изведнъж се изпари и тя наклони глава.

— Май ми изглежда позната. Но не се сещам откъде.