— Точно така — каза Робърт. — Ти си директор на художествена галерия, помисли си за негативно пространство.
Амбра се вторачи в логото, но не откри нищо. Камионът потегли и тя рязко се обърна към Лангдън.
— Кажи ми!
Той се засмя.
— Не, някой ден ще го видиш. И тогава… дано успееш да не виждаш пък
Амбра понечи да възрази, но към тях се приближиха агентите от Гуардия Реал.
— Самолетът ви очаква, госпожице Видал.
Тя кимна и отново се обърна към Лангдън.
— Защо не дойдеш с мен? Сигурна съм, че принцът ще се зарадва на възможността лично да ти бла…
— Много мило — прекъсна я професорът. — Струва ми се, и двамата с теб знаем, че аз ще съм излишният трети, пък и вече съм си запазил стая ей там. — Робърт посочи недалечния „Гран Отел Принсеса София“, където преди време бяха обядвали с Едмънд. — Кредитната ми карта е у мен и взех назаем един джиесем от лабораторията. Тип-топ съм.
Внезапната перспектива от сбогуването с него накара сърцето ѝ да се свие. Амбра усещаше, че въпреки стоическото си изражение Лангдън също изпитва нещо подобно. Без да я е грижа какво ще си помислят охранителите, тя пристъпи към него и го прегърна.
Професорът я притисна към себе си със силните си ръце. Подържа я няколко секунди, по-дълго, отколкото навярно трябваше, после внимателно я пусна.
В този момент Амбра Видал усети, че нещо дълбоко в нея потрепва. И тя внезапно разбра какво е искал да каже Едмънд, когато говореше за енергията на любовта и светлината… които разцъфват безкрайно, за да изпълнят вселената.
„Любовта не е ограничено количество.
Ние нямаме лимити да я раздаваме.
Сърцата ни раждат любов винаги щом имаме нужда от нея“.
Подобно на родителите, които веднага заобичват новороденото си дете, без любовта им един към друг да намалява, сега Амбра изпитваше обич към двама различни мъже.
„Любовта наистина не е ограничено количество — осъзна тя. — И възниква спонтанно от нищото“.
Докато колата, която щеше да я откара при нейния принц, бавно потегляше, Амбра погледна останалия сам в градината Лангдън. Той неподвижно я наблюдаваше; нежно ѝ се усмихна, махна ѝ с ръка, после рязко отмести поглед… явно му трябваше мъничко време преди отново да преметне фрака на рамото си и да тръгне към хотела.
Когато часовниците в двореца удариха пладне, Моника Мартин събра записките си и се приготви да излезе на Пласа де ла Алмудена и да се обърне към събралите се медии.
По-рано сутринта принц Хулиан се бе включил в пряко предаване по телевизията от болницата в Ескориал, за да съобщи за смъртта на баща си. С искрено вълнение и царствено достойнство говори за наследството на краля и собствените си мечти за страната. Призова за толерантност в този разделен свят и обеща да се поучи от историята и да отвори сърцето си за промяна. Възвеличи културата и красотата на Испания и даде израз на безкрайната си любов към нейния народ.
Това беше една от най-прекрасните речи, които Мартин бе чувала, и не можеше да си представи по-въздействащ начин бъдещият крал да започне своето царуване.
В края на трогателното си слово Хулиан отдаде почит с минута мълчание на двамата агенти от Гуардия Реал, които предишната нощ бяха загинали при изпълнение на служебния си дълг, охранявайки бъдещата кралица на Испания. А след тази кратка пауза съобщи още една тъжна вест. Старият верен другар на краля, епископ Антонио Валдеспино, също починал сутринта, само няколко часа след своя владетел. Старият духовник получил инфаркт, очевидно прекалено слаб, за да понесе както дълбоката скръб от загубата на приятеля си, така и отправените му предишната нощ жестоки обвинения.
Естествено, новината за смъртта на Валдеспино веднага сложи край на масовите призиви за разследване и някои чак заявяваха, че обществото му дължало извинение — в края на краищата всички улики срещу епископа били косвени и спокойно можели да са изфабрикувани от враговете му.
Когато Мартин стигна до изхода за площада, до нея изникна Суреш Бала.
— Обявяват те за героиня! — възторжено заговори той. — Да живее monte@iglesia.org, рупор на истината и ученик на Едмънд Кърш!
— Аз не съм Монте, Суреш — тросна се пиарката. — Гарантирам ти.
— О, знам, че не си — увери я той. — Който и да е, Монте е по-ловък от теб. Опитах се да проследя имейлите му — абсурд. Все едно изобщо не съществува.
— Е, продължавай да опитваш. Искам да съм сигурна, че няма изтичане на информация от двореца. И моля те, кажи ми, че телефоните, които открадна снощи…
— Пак са в сейфа на принца — успокои я Суреш. — Както ти обещах.
Мартин въздъхна. Знаеше, че принцът преди малко се е прибрал.
— Още една информация — продължи агентът. — Току-що получихме от оператора телефонните разпечатки на двореца. Няма запис на никакъв разговор оттук с „Гугенхайм“. Някой е хакнал номера ни, за да се обади и да уреди да включат Авила в списъка на гостите. В момента го проверяваме.
Новината, че уличаващият разговор не е проведен от двореца, я изпълни с облекчение.
— Дръж ме в течение, моля те — каза тя и продължи към вратата.
Шумотевицата навън се усилваше.
