— Е, не е свършил много добра работа, освен ако ти не си искала деца.
— От него не исках.
— А сега?
— Все още не искам дете от него. Заповядай — подадох чинията на Марино. — Хайде да поседнем.
— Почакай малко. Това ли е всичко?
— Какво още искаш?
— Мамка му, док. Това не е храна. И какви, по дяволите, са онези малки зелени парченца с черните точки?
— Киви. Сигурно си го ял и преди — отвърнах търпеливо. — Но ако искаш, мога да ти направя и един геврек.
— Да, няма да е лошо. С топено сирене. Имаш ли маково семе?
— Ако ти направят проба за наркотици днес, ще бъде положителна за морфин.
— И не ми давай от ония нискокалорични свинщини, дето имат вкус на глина.
— Не, нямат — казах. — Глината е по-вкусна.
Не му сложих масло, защото ми се искаше поне малко да удължа живота му. Ние с Марино вече бяхме нещо повече от партньори и дори приятели. Зависехме един от друг по начин, който никой не можеше да обясни.
— Е, разкажи ми какво си правила — каза той, когато седнахме до масата. — Знам, че цяла нощ не си спала и си се занимавала с нещо.
Той лапна голяма хапка от геврека и се протегна към сока си. Разказах му за посещението си при госпожа Едингс и за бележката, която бях написала и изпратила до неизвестните факсови номера.
— Странно е, че е изпращал факсове навсякъде другаде освен в собствената си служба.
— Има и два факса до работата му — напомних. — Трябва да поговоря с тези хора.
— Пожелавам ти късмет. Не забравяй, че те са журналисти.
— Точно от това ме е страх. За тия кретени Едингс е просто още една история. Единственото, за което им пука, е какво ще правят с информацията. А колкото по-ужасна е смъртта му, толкова повече ще им хареса.
— Е, не знам какво ще излезе, но подозирам, че всеки в службата, с когото е бил близък, страхотно ще внимава какво казва. И не съм сигурна, че ги обвинявам за това. Разследването на смъртен случай е доста зловещо за хора, които не са молили да ги поканят в него.
— Какви са токсикологичните му резултати? — запита Марино.
— Надявам се да ги научим днес — отговорих.
— Добре. Ако потвърдят, че става дума за цианид, тогава ще можем да работим по този случай както трябва. А сега се опитвам да обясня положението на шефа и се чудя какво, по дяволите, да правя с ченгетата от Чесапийк. Казвам на Уесли, че си имаме работа с убийство, но той иска доказателства, защото и него го притискат.
Споменаването на името на Уесли ме разстрои. Загледах се през прозореца към тъмната река, движеща се лениво между големите мрачни скали. Слънцето осветяваше сивите облаци в източната част на небето. Чух шум от душа в задната част на къщата, където бе отседнала Луси.
— Май Спящата красавица се е събудила — каза Марино. — Тя ще има ли нужда от возене?
— Мисля, че ще прекара деня в местния офис на ФБР. Трябва да тръгваме — добавих, защото събранието в службата ми винаги започваше в осем и половина.
Марино ми помогна да събера чиниите и да ги сложа в умивалника. След минута облякох палтото и взех лекарската си чанта и куфарчето. Племенницата ми се появи в антрето с мокра коса и здраво завързан халат.
— Сънувах кошмар — съобщи тя потиснато. — Някой ни застреля, докато спяхме. Деветмилиметров в тила. Нагласиха нещата така, че да прилича на обир.
— Така ли? — запита Марино, докато си слагаше ръкавиците, подплатени със заешка кожа. — А къде беше вашият верен слуга? Защото това не може да стане, ако аз съм в къщата.
— Нямаше те.
Той й хвърли любопитен поглед, но бързо осъзна, че Луси говореше сериозно.
— Какво, по дяволите, си яла снощи? — запита той.
— Беше като на филм. Сигурно е продължило с часове — продължи мисълта си Луси, като ме погледна с подпухнали, изморени очи.
— Искаш ли да дойдеш с мен в службата? — попитах.
— Не, не. Ще се оправя. Последното нещо, от което се нуждая в момента, е да седя, заобиколена от банда трупове.
— Ще се срещаш ли с колегите си от града? — запитах притеснено.
— Не знам. Възнамерявахме да изпробваме някои от новите кислородни апарати, но нещо хич нямам желание да обличам неопрен и да се гмуркам в закрит басейн, който мирише на хлор. Смятам, че просто ще изчакам да ми докарат колата и после ще си тръгна.
Марино и аз не говорихме много, докато пътувахме към центъра. Здравите му гуми прорязваха заледените улици шумно. Знаех, че се тревожеше за Луси. Колкото и грубо да се държеше с нея, ако някой друг се опиташе да направи същото, би го унищожил с голи ръце. Познаваше племенницата ми от десетгодишна. Марино беше човекът, който я научи да кара кола и да стреля.
— Док, трябва да те питам нещо — най-после каза той, когато намали пред будката за пътна такса и шумът от веригите замря. — Смяташ ли, че Луси е добре?
— Всеки сънува кошмари — отговорих.
— Ей, Бонита — извика той на служителката, като протегна картата си през прозореца, — кога ще направиш нещо по въпроса за времето?
— Не ме обвинявай за това, капитане — ухили се тя и вдигна бариерата. — Каза ми, че ти отговаряш за това.
