— Да не би да искаш да кажеш, че тези идиоти — «Новите ционисти» — имат хора и в Англия? — запита Марино, готов да избухне.
— Не знаем нищо определено, но, уви, съществуват доста откачени като тях — отговори Уесли.
— Е, и аз имам мнение — погледна ме Марино обвиняващо. — Изправени сме пред възможна ядрена катастрофа. Не мислите ли, че трябва да действаме тук?
— И аз предпочитам това.
Генералът се обади с разумна забележка:
— Надявам се, че ако помогнете, въобще няма да се наложи да стоите тук, защото няма да има с какво да се занимавате.
— Разбирам — съгласих се. — Никой не вярва в предпазните мерки повече от мен.
— Ще успееш ли? — запита Уесли.
— Хората ми са готови да се справят с положението — отговорих. — Другите лекари знаят какво да правят. А вие знаете, че съм готова да помогна по всякакъв начин.
Наложи се да успокоим Марино.
— Не е безопасно — каза той и се вторачи в Уесли. — Не можеш просто да изпратиш Кей, господ знае къде, когато не знаем кой е срещу нас и какво иска.
— Прав си, Пит — каза Уесли замислено. — Няма да постъпим така.
Вечерта се прибрах у дома, защото се нуждаех от дрехи, а и паспортът ми беше в касата. Събрах багажа си с треперещи ръце, очаквайки пейджърът ми да иззвъни. Филдинг ми се обаждаше всеки час, за да ми съобщи новините и да изрази тревогите си. Труповете в Олд Пойнт бяха по местата, където убийците ги бяха оставили, и не знаехме колко от работниците в електроцентралата са все още затворени вътре.
Спах неспокойно, охранявана от полицейска кола, паркирана на улицата. Будилникът ме стресна в пет часа. Скочих и час и половина по-късно един «Лиърджет» ме чакаше на терминала в област Хенрико, където богатите бизнесмени от района паркираха частните си самолети. Уесли и аз бяхме учтиви, но въздържани, когато се срещнахме. Трудно ми беше да повярвам, че ще летим над океана заедно. Но още преди да ми предложат да замина за Лондон, неговото посещение в посолството там бе планирано, а и генерал Сешънс не знаеше нищо за връзката ни. Или поне аз така си представях положението, което бе извън контрола ми.
— Не съм сигурна, че се доверявам на мотива ти — обърнах се към Уесли, когато реактивният самолет потегли.
— Ами това? — добавих и се огледах наоколо. — Откога Бюрото използва лиърджети, или Пентагонът го е уредил?
— Използваме това, от което се нуждаем — отговори той. — ОЕ ни предостави всичките си ресурси, за да му помогнем в кризата, а самолетът е техен.
Белият реактивен самолет беше много красив, с високи седалки от зелена кожа, но вътре бе толкова шумно, че не можехме да говорим тихо.
— Не се ли притесняваш, че използваш нещо тяхно? — запитах.
— Те са в същото положение като всички нас. Доколкото знаем, с изключение на една-две гнили ябълки ОЕ няма никаква вина. Всъщност то и служителите му са истински жертви.
Загледахме се напред към пилотската кабина и двамата хубави пилоти, облечени в костюми.
— Освен това пилотите са наши — добави Уесли. — Проверихме всеки болт и гайка на самолета, преди да излетим. Не се тревожи. А що се отнася до идването ми с теб — изгледа ме той, — ще ти кажа отново: всичко, което става в момента, е работа. Прехвърлиха топката на ЕСЗ. Аз ще бъда нужен, когато терористите установят връзка с нас и поне можем да ги идентифицираме. Но мисля, че това няма да се случи в следващите няколко дни.
— Откъде можеш да знаеш? — запитах и сипах кафе. Уесли пое чашата си от ръката ми и пръстите ни се докоснаха.
— Знам го, защото са заети. Искат да се сдобият с онези устройства, а могат да получат само няколко на ден.
— Реакторите затворени ли са?
— Според компанията терористите затворили реакторите веднага след като завзели електроцентралата. Значи знаят какво искат и сериозно са се заели с него.
— И са двайсет човека.
— Приблизително толкова са отишли на така наречения семинар в контролната зала. Но всъщност не сме сигурни колко са в момента.
— Кога е била определена тази обиколка? — запитах.
— Компанията твърди, че са я определили през декември. Била е насрочена за края на февруари.
— Значи са изтеглили датата напред.
Не бях особено изненадана, като се има предвид случилото се напоследък.
— Да — потвърди той. — Внезапно променили датата, няколко дни преди Едингс да бъде убит.
— Звучат като отчаяни хора, Бентън.
— Да, вероятно и неспокойни и не напълно готови — съгласи се той. — Това е и добро, и лошо за нас.
— Ами заложниците? Според теб дали е възможно да ги пуснат всичките?
— Не знам за всички — отговори Уесли и се загледа през прозореца.
Лицето му имаше сериозен и мрачен вид в светлината на меките странични лампи.
— Господи — казах. — Ако се опитат да се освободят от горивото, може да стане национално бедствие. Не разбирам как мислят, че могат да успеят. Онези устройства вероятно тежат по няколко тона и са толкова радиоактивни, че могат да те убият веднага, ако се приближиш. И как възнамеряват да ги изнесат от Олд Пойнт?
