Автобусът се носеше с осемдесет километра в час по оживения път, после рязко наби спирачки и зави по тясна странична уличка. Хелена погледна часовника си.
- Имаш четири минути да ме закараш дотам, Налдо.
Налдо се намръщи.
- Ще успеем, сеньорита.
Хана извади мощния си „Дезърт Ийгьл“ и се увери, че има патрон в цевта. Провери предпазителя и прибра пистолета в кобура.
- Не ни плащате да решаваме дали сте луда - надвика той рева на двигателя. - Знаете ли, веднъж работих за Мик Джагър. Накара ме да стоя три дни на стража в кухнята му, защото беше убеден, че някой му яде майонезата. - Хана се усмихна. - Как ви се струва това? И Кевин Спейси не е цвете за мирисане. Страда от обсесивно-компулсивно разстройство.
- Налага ли се да обсъждаме клиентите ти? - снизходително попита Чад.
- Повечето ми клиенти се гордеят, че са малко различни - отвърна Хана. - Няма проблем. Мога да ви разкажа куп истории.
- Моля те, недей - каза Чад.
Автобусът летеше по задните улички, Налдо не вдигаше ръка от клаксона, за да разгони местните, някоя и друга кола или магарешка каруца. Каруците се движеха много бавно и превозваха всичко, от зеленчуци и зърно до дърва и дори камъни. Повечето жени носеха вързопи на гърбовете си. Мъжете пък се разхождаха с празни ръце или пушеха цигари и лениво караха каручките си с отегчени физиономии и камшик в ръка.
- Май тук не си падат по равните права - отбеляза Чад.
- Еманципацията още не е стигнала до Перу - добави Хана.
Налдо зави и Пласа де Армас най-сетне се появи пред тях. С разтуптяно сърце Хелена огледа откритото пространство от единия край до другия с надежда да усети връзката. Налдо рязко спря и посочи кръглия часовник на пощата.
- Стигнахме, точно както казах!
До дванайсет оставаше само една минута.
- Поздравления - разсеяно рече Хелена. - Чад, плати му.
Налдо отвори хидравличната врата и тя скочи на паважа. Фонтанът на Писаро беше само на петнайсет метра от нея.
Втурна се напред под ярките лъчи на слънцето, пронизващи разкъсаните облаци; ужасяващото пътуване с автобуса вече се бе превърнало в далечен спомен. Хелена нагласи козирката на бейзболната си шапка и се увери, че никелираният ѝ пистолет е в джоба на ватираната ѝ жилетка. Джон Хана вървеше една крачка зад нея.
Всичко на площада изглеждаше познато и това я накара да се почувства по-уверена.
Приближи бароковия фонтан в черно и златно, който приличаше на две цъфнали цветя, сложени едно върху друго. Водата изригваше на струя, танцуваща от лекия ветрец, и се стичаше по страните му на деликатни поточета между венчелистчетата. В осмоъгълния басейн долу четири златни херувими бяха вдигнали вълшебните си малки тръби, от които бликаха струи вода.
Докато приближаваше, Хелена се приготви за невероятното - отново да има възможността да погледне през времето и да види човека, който бе променил живота ѝ.
Площадът блестеше на слънцето; наоколо се мотаеха малко хора, предимно туристи, които носеха цялото си имущество в раниците си. От богато украсения фонтан бликаше бистра вода и ромонът ѝ бе освежаващ след бръмченето на дизеловия двигател на автобуса и стърженето на ръчните предавки, които беше слушала часове наред.
Хелена пристъпи до басейна и се огледа, като се завъртя в пълен кръг. Над покривите виждаше неравния терен, който заобикаляше града от всички страни като пръстен от планини, но всъщност беше билото на равнината. Внимателно огледа характерните магазини и ресторанти и колонадата на покритата алея. Обърна се към катедралата и по-малките църкви от двете ѝ страни. Накрая вниманието ѝ се насочи към пощата и казармата. Внезапно я обзе ужас, сякаш там се беше случило нещо много лошо. В същия момент небето отново потъмня - над града преминаха мрачни облаци.
- Къде си, Уилсън? - прошепна Хелена.
В отговор чу единствено поривите на вятъра над покривите и чаткането на подковите на малко магаре, теглещо каруца с царевица към близкия пазар.
52.
На Уилсън му идеше да изкрещи от изгарящата болка в рамото, но устата му беше толкова пресъхнала, че не можеше. Ръцете му бяха вдигнати над главата и бяха изтръпнали. Цареше пълен мрак, не виждаше нищо и от непоносимата воня му призляваше. След малко осъзна, че виси на стена и че цялата му тежест се носи от китките му. Нямаше представа къде е и откога е тук.
Стъпи на хлъзгавата земя и се изправи, за да свали тежестта от ръцете си. Имаше чувството, че ръцете му са извадени от раменете. В един момент пресичаше Пласа де Армас под проливния дъжд, а в следващия бе тук и мократа миризма на смърт изпълваше ноздрите му. Пое дълбоко дъх, за да се успокои и активира нощното си виждане. Мракът постепенно отстъпи и Уилсън започна да различава всичко около себе си.
