Главата я болеше, гърдите я стягаха; имаше чувството, че не ѝ достига въздух. Колкото и да вярваше, че това са просто симптоми на височинната болест, тя се тревожеше, че състоянието ѝ се дължи на стреса, на който се подлага. Последната година от живота ѝ беше най-лошата, която помнеше. Знаеше, че е важно да бъде отпусната и позитивна, повтаряше си го безброй пъти, но дълбоко в себе си се боеше, че сънищата ѝ няма да я отведат никъде. Щеше да се окаже, че отново е тръгнала да гони вятъра и всичко, което прави, е само глупава загуба на време.
9.
Странното усещане, че влакът върви назад, накара Хелена рязко да отвори очи. Вагон-ресторантът беше пълен с хора и във въздуха се носеха ароматите на изискани ястия. Хелена се понадигна, свали слушалките и постепенно започна да възприема звуците на хората и движението около себе си. Явно беше спала доста време - и не беше сънувала, което бе изненадващо - и сега Чад седеше на масата срещу нея. Отвън продължаваше да вали проливен дъжд и стъклата на прозорците се бяха запотили.
- Наблюдателният вагон се наводни - обясни Чад и посочи назад. - Всички пътници трябваше да се преместят.
Пабло се наведе през пътеката.
- От тук нататък влакът се движи надолу. Приближаваме долината на Урубамба - ентусиазирано рече той. - Времето може да стане
Хелена избърса прозореца и надникна навън. Теренът се спускаше стръмно надолу и имаше много дървета и зеленина - много повече, отколкото по високите равнини. Тя се огледа и видя, че сервитьорите забързано поднасят напитки и храна. Всички бъбреха, цареше суматоха.
На бялата покривка пред нея имаше спретнато подредени сребърни прибори и две чинии от китайски порцелан с позлатен ръб с емблемата на експреса. Хелена отпи глътка газирана минерална вода.
- Няма ли да ядеш? - попита тя, когато забеляза, че пред Чад няма нищо.
- Ще ям после - отвърна Чад, докато оглеждаше вагона. Влакът постепенно спря и след няколко секунди отново потегли напред. От предната част на ресторанта се чу бурно „Ура!“. Голямата група от последния вагон се бе настанила на първите четири маси и сега обръщаше една след друга чашки текила.
Чад забеляза, че Хелена гледа към групата.
- Бизнесмени и проститутки, предполагам - тихо рече тя. - Мъжете са добре облечени, със скъпи костюми. Жените изглеждат евтино и са млади. Високи токчета, което не е добра идея в планината, особено през дъждовния сезон.
Хелена кимна - това беше групата, която пееше по-рано.
- Съдейки по етикетите на куфарите им, мъжете са перуанци - продължи Чад. - Жените са от различни места. Аржентина, Гватемала и Бразилия - това са акцентите, които разпознавам със сигурност. - Чад се наведе още повече към нея. - Причината да посещават толкова често тоалетните е кокаинът. Забеляза ли колко пъти отскачат дотам?
Веднага щом Чад го спомена, Хелена си даде сметка, че е права.
- Намерих следи от него около мивката. Предполагам, че се опитват да не го показват, но не е толкова лесно, когато поемат такива количества. Някои направиха поне пет курса до тоалетната, откакто се качихме на влака.
- Много често пътуват с този влак - каза Пабло и се наведе още напред в усилието си да бъде дискретен. - Те са от много влиятелна перуанска фамилия. Всички ги познават, така че е най-добре да не им се бъркаме.
- Вземат наркотици - каза под нос Чад. - Ако продължават в същия дух, скоро няма да са влиятелна фамилия.
- Стига да не пеят и да стоят по-далеч от нас, да правят каквото си искат - прошепна Хелена.
- Избягвай да ги поглеждаш - посъветва я Чад.
Хелена кимна. Бръкна в сака си, отвори аптечката за из път и лапна два аспирина. Главата я мъчеше ужасно и се нуждаеше от нещо, за да успокои болката.
- На слизане линията минава през три серпентини - каза Пабло в опит да смени темата. - На някои места това е най-стръмната част от пътуването.
В същия момент влакът рязко наби спирачки. Всички политнаха напред, няколко чаши изпопадаха от количките и вагоните се разтресоха от внезапното спиране. Чу се мърморене и недоволни викове, когато скъпоценният алкохол се разля по покривките. Хелена едва успя да удържи чашата си да не се изплиска.
Влакът стоеше на място, а сервитьори и сервитьорки сновяха из вагона с кърпи и бършеха разлятото. Дъждът продължаваше да барабани по покрива като милион малки барабанисти... Времето бавно се изнизваше, но влакът не помръдваше.
