Изглеждаше странно, че местните ги следят от хребета - със сигурност щеше да им е по-лесно да ги последват направо в долината. Първо бяха откраднали и убили магаретата им, а сега ги преследваха през доста труден терен.
Хайръм започна да изостава и Уилсън го подкани да побърза.
- Още малко, Хайръм.
Надяваше се, че реката всеки момент ще се появи пред тях.
16.
Беше приятно да тичаш целенасочено, да усещаш как влажният въздух влиза и излиза от дробовете ти. Мускулите на Акла горяха, докато се движеше бързо през гъстата джунгла, гърдите ѝ се повдигаха с всяка глътка въздух. Усещаше болка от невероятното усилие, но тя ѝ харесваше - много ѝ харесваше. Отпред между дърветата и висящите лиани се стелеше струйка мъгла, която бе пръсната от жената воин кечуа, тичаща пред нея. Акла усещаше прохладните дъждовни капки по кожата си, докато прескачаше без усилие някакво паднало дърво, приземяваше се меко на камъните и без да наруши темпото, продължаваше напред, директно зад партньорката си девица.
Отдясно от време на време зърваше долината. Скоро щяха да настигнат двамата бели, които следваха. Те се бяха измъкнали към реката, докато Акла и воините се мъчеха да ги прилъжат към южните гори, като измъчваха магаретата им, но белите не се хванаха на въдицата. Когато Акла осъзна, че страхливците са избягали, беше твърде късно да се втурнат след тях, защото капитан Гонсалес и войниците му се появиха на откритата равнина точно когато мъглата се вдигна. Акла не можеше да рискува те да ги видят и затова бяха принудени да се спотаят в сенките на гората.
Ако зависеше от Акла, щеше да завърже сражение с войниците. Но дори само един от тях да се измъкне, тайната на Девиците на слънцето щеше да бъде разкрита, а такьв риск не си заслужаваше.
„Ние сме като духове в нощта“ - такива бяха мъдрите думи на жрицата Мамакона Кай Пача, която бе обучавала Акла, откакто се помнеше. Девиците на слънцето не рискуваха - те действаха само когато можеха да са сигурни в резултата. Залогът бе твърде голям, за да постъпват другояче. И така беше вече близо петстотин години и със сигурност щеше да си остане през следващите петстотин.
Докато заобикаляха по дългия път, Акла и воините ѝ изгубиха много време. Слънцето достигна зенита си в дъждовното небе, преди съгледвачите отново да хванат дирята на белите. Отначало бяха вървели покрай железопътната линия към реката, след което следите им навлизаха в Свещената долина, каквито бяха опасенията на Акла от самото начало. Би трябвало да убие белите, докато спяха, но бе променила решението си. Защитата на долината от неканени гости беше основната ѝ отговорност, както е и на предшествениците ѝ от много поколения насам. Девиците на слънцето бяха отблъснали могъщите сили на вицекраля Толедо с брутално коварство и потайност; обучението ѝ налагаше, че не може да има място за съчувствие. Сестрата на Акла Виване глупаво се бе предала на женските си желания и съдбата ѝ беше решена. Акла нямаше да се поколебае отново - от тук нататък действията ѝ щяха да са решителни и безжалостни.
Единственото, което имаше значение сега, бе да спре белите мъже, преди да са стигнали буйните води на Големия говорещ. Щом разполагаха със знанието как да открият и влязат в Свещената долина - долина, която не съществуваше на никоя карта - то може би знаеха и за внушителния висящ мост, който пресичаше стръмната клисура в най-високата част на реката. И през цялото време те водеха капитан Гонсалес към свещените земи на Вилкапампа - макар да не беше сигурна каква бе причината и той да ги преследва.
Акла тичаше зад Сонтане, своята девица партньор от самото ѝ раждане, като повтаряше всяка нейна стъпка и движение. Носеха се в съвършен синхрон нагоре и надолу през гората, която се притискаше към отвесните стени на долината. Вярата на Акла в Сонтане бе безусловна - тя беше невероятно умел и грациозен воин. Това, че я следва, означаваше, че може да мисли за стратегията и за други неща, докато Сонтане взема решения как да се придвижват най-добре през хлъзгавата джунгла. Двете жени тренираха заедно, откакто бяха проходили, и бяха определени за двойка поради идеалната си генетична съвместимост. Бащите им бяха избрани така, че да им дадат еднаквия ръст, сила и координирани действия; коварството, мъдростта и твърдостта на характера бяха качествата, на които биваха обучавани. Акла и воините ѝ бяха закрилниците на Свещената долина и работата им бе да спрат настъпването на обкръжилата ги цивилизация колкото се може по-дълго - железопътните линии и телеграфа, както и изследователите, които всяка година се опитваха да проникнат в тези безценни земи на инките.
