Единствената, която може да помогне на изчезналата Селене, е Анаид, малката й дъщеря. Подобните на лабиринт пътища на тяхното минало отвеждат момичето до пиренейските върхове, но не спират дотам, а продължават към други непознати светове. Става ясно, че Селене е Избраната, която трябва да сложи край на кръвопролитната война между вещерските кланове…А залогът е повече от живота или безсмъртието: той е миналото на героите и неясната, но и безкрайна любов, която ги свързва.Майте Каранса отново ни повежда през приключения, които не свършват. Анаид изведнъж се оказва без подкрепа от почти никого, освен от няколко най-близки приятели…Дали обаче това е достатъчно, за да се пребори с Проклятието на Оди и да се докосне до тайната на живота и сътворението?Войната на вещиците е нещо съвсем ново в литературата за тийнейджъри. Нейната магия е уникална.La VanguardiaМАЙТЕ КАРАНСА е родена през 1958 г. в Барселона.Следва антропология. Преди да се посвети на писателската дейност, е била преподавателка в гимназиално училище. Публикувала е повече от четирийсeт произведения и заслужено получава престижни литературни награди, между които Награда на критиката на Сера д'Ор и Награда на Едебе за детска литература. Романите й са преведени на: английски, френски, немски, датски, португалски, гръцки, словашки и руски език.
Мъжът, рус, висок, със сини очи и здрави едри ръце, я прегърна толкова силно, че едва не я задуши.
Анаид не можеше да определи дали се задушава от липсата на въздух или от обзелото я вълнение.
Цели петнайсет години бе мечтала за тази прегръдка.
Това беше баща й. Казваше се Гунар и тя го виждаше за първи път.
Ръцете на Гунар я обгърнаха и Анаид усети приятния гъдел от чувството на блаженство, прииска й се да замърка като котенцето си Аполо. Притвори очи, притисна се към гърдите му и се сгуши в него, кротка, притихнала, отдадена на моментната наслада, вслушана в биенето на сърцето му, непознато за нея досега, също като миризмата му на селитра и като исландския му акцент. Туп-туп, туп-туп, пулсираше то. Тик-так, тик-так — стори й се, че кънти в ушите й. Ударите й напомняха на гигантски будилник в свежозелен ябълков цвят. Мина й през ума колко успокояващо е да знаеш, че имаш баща от плът и кръв, точно както да откриеш пантофите си до леглото още щом се събудиш или да отвориш чадър под дъжда.
Засрами се, че сравнява баща си с чадър, но нямаше време да поправи грешката и да го оприличи на нещо по-поетично, като например на нежен полъх от източен вятър или на пролетен слънчев лъч, понеже в момента прозвуча острият глас на Селене и развали очарованието от срещата.
— Анаид! — извика тя.
Името й, произнесено с нотка на упрек, я накара да се стресне, все едно я бяха спипали да прави нещо нередно. Беше същият тон, с който майка й я хокаше, когато като дете си вземаше от пържените картофки с пръсти или забравяше да затвори вратата след себе си на излизане. Направи се, че не я чува, но Гунар вдигна очи и отпусна ръце, забравил за дъщеря си.
— Селене! — възкликна развълнувано той.
Внезапно Анаид се почувства изоставена и ясно осъзна колко всеотдайна, животворна и силна е била прегръдката му. На драго сърце би я повторила.
За сметка на това Селене нямаше никакво желание да я получава.
— По-кротко! — охлади порива му тя.
И насочи атамето си към неговите гърди, за да му попречи да я доближи.
— Здравей, Селене — прошепна Гунар тихо и ласкаво, с кадифено мек глас, нежен и галещ също като очите и ръцете му.
Все едно я прегръщаше с поглед, без да я докосва. Селене обаче, заела отбранителна позиция, остана хладна и безчувствена.
— Какво искаш?
