И подаде мобилния телефон на баща си, който прочете съобщението, смръщил вежди.
Гунар изглеждаше не по-малко разтревожен от Анаид. Надникна в кутията на входящите обаждания и я показа на Анаид.
— Това не е първото съобщение. Изглежда направо я е бомбардирала с есемеси.
Анаид се обърка още повече.
— Селене нищо не ми е казала.
— За да не те плаши — помъчи се да я оправдае Гунар.
— Защо я защитаваш? Имам право да знам кой ме преследва.
С едно кликване Гунар побърза да изчисти съобщението и остави мобилния телефон на стола, на мястото, където си беше допреди няколко минути.
— Хайде да направим нещо. Да забравим за всичко навън и да прекараме една приятна вечер само тримата, майка ти, ти и аз. Съгласна ли си?
Анаид кимна. Харесваше й да има баща, който да й вдъхва сигурност и спокойствие, и да въведе малко ред в живота й. Селене беше прекалено хаотична и разпиляна.
— Хайде, върви да потърсиш майка си. Кажи й, че вечерята е готова. Може да идва… стига самата тя вече да не е послужила за вечеря на Баалат.
Анаид погледна скромното си гастрономическо творение и се натъжи. Ябълката, допреди малко бяла, сочна и хубава, сега бе повехнала на въздуха и беше потъмняла толкова, че вече бе почти черна, като мрачната физиономия на Селене, която точно в този момент се появи и им вгорчи настроението.
Първата семейна вечеря в живота на Анаид беше доста потискаща.
Селене беше готова да ги направи на бъзе и коприва, да развали цялото тържество и макар че Гунар се стараеше да избягва всякакви възможни търкания и недоразумения, Селене само гледаше как да се заяде, хващаше се и за най-дребното, раздухваше го и правеше от мухата слон.
— Не си подправила салатата.
— Нямаше оцет.
— И така е страхотна.
— Салата без оцет е като гаспачо[1] без домати.
— Мамо, моля те! Нали точно ти забрави да купиш.
— Да, но не аз поканих някого на гости, та да му пробутам подобна безвкусна салата!
— Със или без подправки, на мен ми харесва. Анаид я приготви.
— Даваш ли си сметка, Анаид? Първо ще се опита да те забаламоса и да спечели доверието ти. После вече ще прави с теб каквото си пожелае.
— Той само каза, че харесва моята салата.
— На мен пък ми говореше, че харесва очите ми.
— Не е същото.
— Той е Одиш! Черен магьосник, син на Ледената кралица.
— Той ми е баща!
— Чиста случайност.
— Не е вярно. Ти си се влюбила в него, аз съм ви дъщеря.
— Можеше да си дъщеря на всеки друг.
— Лъжеш!
— Казах ти какво ни причини. Какво още искаш да знаеш?
— Искам да знам какво мисли той.
— За какво?
— За вас, за вашата история.
— А, не! Само това не. Ще те излъже!
— Защо?
— Защото си е такъв. Не разбираш ли? Измами Мерицел, излъга мен, ще направи същото и с теб.
— А ти искаш да ме защитиш от него, така ли?
— Точно така.
Гунар в недоумение въртеше глава ту на едната, ту на другата страна, смаян от репликите, които майка и дъщеря си разменяха светкавично, като в престрелка, без изобщо да му обръщат внимание. Малко засегнат, се прокашля, за да напомни за присъствието си:
— Мога ли да кажа нещо?
— Не — изстреля Селене.
— Да — напук на нея заяви натъртено Анаид.
— Бих искал да чуете и моето мнение — настоя Гунар, посъвзел се.
— Твоето мнение за какво? За лъжите ти? — тутакси го нападна Селене.
Той изостави добрите си намерения да постигне разбирателство и всеобщо помирение и неочаквано стана сериозен. Анаид внезапно осъзна, че зад милата любезна външност се криеше железен характер.
Гунар втренчи очи в Селене решително.
— Искаш или не, ще говоря.
И двете почувстваха непоколебимата му воля и Селене млъкна. Анаид, очарована от изразителността и скритата сила на стоманените очи на Гунар, които тя бе наследила, без да знае, забеляза нещо, което досега се беше изплъзвало от вниманието й — баща й имаше бръчки. На загорялото му лице от носа надолу се спускаха по изпъкналите му скули две дълбоки бразди, които подчертаваха германските му черти и ги правеха по-сурови. Видът му беше много по-зрял от образа, който майка й бе обрисувала въз основа на спомените си. Гънката между сключените вежди, тънките резчици, оформящи фина паяжина около сините му очи, и най-вече онова строго, благовъзпитано благородство, което му придаваше прошарената коса. Сега, като го гледаше отблизо, си даде сметка, че слепоочията на Гунар бяха леко посребрели.
Не бе възможно. Според майка й, Гунар трябваше да изглежда на не повече от двайсет и пет години. Гунар бе младият крал Олав, завоевател на земи и покорител на красиви скандинавски жени — викинги. Гунар беше младият моряк Ингар, по когото всички момичета лудееха и който отваряше със зъби бутилките с бира в компанията на своя свадлив приятел Кристиан-Мо. Докато мъжът, който седеше до тях, въпреки че излъчваше сила и енергия, въпреки добрата си физическа форма, очевидно наближаваше четирийсетте.
