— Огрът избяга ли? — плесна с ръце Болт, когато се върнах на долния етаж.
После измъкна стрелата от книгата и занарежда цветисти ругатни към цялото племе огри, повредили стария ръкопис.
— Няма да стигне далеч. Ти добре го подреди — успокоих аз стареца.
Явно Маркун вече не чакаше постъпването на Гарет в гилдията и беше решил да ме изпрати при Сагот, за да послужа за пример на другите непокорни. Трябва да направя нещо по въпроса.
— Да, добре го подредих — важно кимна с глава дядото, хлъцна и леко се олюля под порива на невидим за мен вятър.
— Благодаря ти, Болт, много ми помогна. Времето напредна, ще се прибирам в къщи.
Научих всичко, което ми трябваше, и за голямо мое съжаление щеше да се наложи да направя посещение в Забранената част на града, а за това трябваше нормално да си отспя.
— Върви, приятел — неочаквано се просълзи старецът и извади някъде изпод дрехите си доста сериозно ножче. — Ние с теб ще ги накълцаме тези огри!
Като нищо с това извито острие можеше да кълца не само огри, но и самия Неназовим.
Пъхнах в ръката на стареца малко злато, надявайки се, че нито един нехранимайко в града няма да узнае за позорната ми щедрост, и излязох в нощта.
Знаете ли какво може да бъде по-лошо от разярен доралисец? По-лошо от разярен доралисец могат да бъдат само няколко разярени доралисци. Десетина от тези полухора-полукози с яростни викове ме преследваха през нощния Авендум, крещейки с цялата мощ на здравите си дробове. Тесните улички на Пристанищния град не позволяваха на съществата да ме стигнат едновременно и им се налагаше да тичат в колона, чаткайки с копита по каменната настилка, като блееха раздразнено, когато на пътя им попадаха щайги или бъчви и трябваше да забавят скорост.
Нищо през тази нощ не предвещаваше спринтирането ми по нощните улици на града. Тъкмо се бях върнал от Кралската библиотека и отварях вратата на новата си, смея да кажа, тайна бърлога, когато от тъмното, с чепати тояги в ръце и блеейки зловещо, ми се нахвърлиха доралисците. Спаси ме само вродената ми реакция и глупостта на нападателите: козлохората се сблъскаха помежду си с надеждата да се доберат първи до нещастната ми глава. В резултат на прага се получи задръстване. А аз офейках.
И ето вече двайсет минути аз, нещастния и ненаспания, не спирах да тичам, надявайки се да се отърва от преследвачите си. Тварите крещяха и блееха някъде зад мен и изобщо нямаха намерение да изостават от каръка Гарет.
Никой не скочи върху мен от тъмните улички на града, настоявайки за портфейла ми. Всички пияници и нощни гуляйджии, които все още не се бяха прибрали по къщите си, забелязвайки гонитбата, като с магия изчезнаха от пътя. Дори създанията на нощта чуваха яростните викове на преследвачите ми и не смееха да излязат на светло, за да не се изпречат на вбесените кози. Пристанищният град свърши и аз хлътнах в мрежата от улички на Занаятчийския град, избягвайки квартала на Маговете. Магьосниците бяха хора капризни и заядливи. Те първо здраво ще ударят по събудилата ги крещяща тълпа и чак после ще тръгнат да гледат кой е виновен и какво да правят със случайно пострадалата от магията стена и дали трябва да я чистят от пепелта, останала от викащата и тичаща компания.
Започнах да се изморявам и за да тичам по-лесно, рязко дръпнах връзките на плаща. Черната тъкан се плъзна и падна на земята. Стана по-лесно за бягане, но не много. Много ми се искаше да хвърля и арбалета и ножа, но сериозната им цена ме спря от тази животоспасяваща, но глупава от финансова гледна точка постъпка.
Ако спра, с арбалета със сигурност бих избил няколко преследвача, но останалите щяха да ме докопат и да ме смелят от бой. Смъртоносно. Затова ми оставаше само да бягам, още повече, че с мен не беше дори чантичката ми с магически атрибути.
