— Напре-е-ед е-е-е побе-е-е-егнал — извика някой от тълпата доброволни палачи. — Към Вътре-е-ешния град на чове-е-еците-е-е.
— Той ни открадна коня! Нашият кон!
— Да! Да! Нашият! Трябва да го хване-е-е-ем! — завикаха хорово.
— Да го хване-е-е-ем! Напре-е-е-ед! — първият махна с ръката, стискаща тояга, и с тромави кози подскоци създанията се втурнаха покрай мен по тихата уличка и изчезнаха в рехавата, току-що започналата да се появява мъгла.
Заслушах се в отдалечаващия се и заглъхващ в мъглата тропот на копита, искрено пожелавайки на новите си приятели докато бягат из града да се наврат в някакви неприятности, и надявайки се, че Орденът, начело с Арцивус, още не са измислили начин как да прогонят нощните създания от града. Сякаш в отговор на малкото ми мислено отмъщение някъде от мъглата и мрака се раздаде уплашено блеене, а после ревът на дузина прегракнали от пиене градски стражи. Явно момчетата наистина се бяха уплашили, когато от тъмното върху тях са скочили някакви с блеещи гласове. И сега стражите са се опомнили и са решили да отмъстят за мимолетния си страх, опитвайки се да хванат обикалящите посред нощ доралисци и да ги вкарат в затвора или дори да ги спукат от бой. Прилепих се обратно до стената, осъзнавайки, че ще ми се наложи поне още няколко дълги и уморителни минути да се наслаждавам на рибешката воня. Цялото стадо изтропа покрай мен. Трябва да отбележа, че сега бягаха много по-бързо, отколкото когато ме преследваха. Май могат да бягат и по-бързо от мен, демоните да ги вземат! Козлохората се блъскаха един друг, бутаха се с лакти и противно блееха, стараейки се по-бързо да се отдалечат от стражите.
Стражите сигурно повече от всеки друг в града не обичаха доралисците. Тези същества и при най-дребния повод налитаха да се бият или да чупят, а често дори и без повод. А мъмренията за нарушенията на реда ги правеше барон Лантен и той на свой ред насоляваше подчинените си.
Доралисците изчезнаха в мъглата и на сцената се появиха около тридесет надъхващи се от собствената си храброст оранжево-черни служители на гъвкавия и корумпиран закон на Валиостр. Те викаха, свиреха и дюдюкаха в опит да вземат реванш. Стражата изтропа покрай мен и също изчезна. Доралисците днес щяха доста да потичат — първо от покрайнините на Авендум до центъра, а сега обратно пак към покрайнините. А ако стражата успее и да ги хване — няма да им се размине и солидна сума в злато. Изчаках още малко, за всеки случай, за да съм сигурен, че няма да се сблъскам нито с първата, нито с втората група любители на нощни бягания.
Нищо, тишина. Само прилепи, появили се в града някъде от юг, пърхаха в звездното небе, а понякога се гмуркаха в облака жълта мъгла, разсичайки го с ципестите си криле, улавяха нощни пеперуди и отново се насочваха в небето.
Интересно, какъв ли кон търсеха от мен доралисците? И защо бяха решили, че аз съм им го откраднал? Защо му е на Гарет кон — за това можеха да помислят с козите си мозъци? Мда. Съвсем забравих. В тези глави просто не би могло да има мозъци. Както казваше брат Фор: „Мозъкът на доралисците има само три гънки. Първата отговаря за съня, втората — за плюскането, а третата — за размножаването“. Удивително е как тази фраза въздейства на доралисците! Един познат на Фор глупашки я беше казал на Пазарния площад и беше пребит почти до смърт от разярените кози.
Заслушах се в тишината на нощта. Тихо. Мога да отида, трябва да отида в къщи, да взема важните и ценни неща и отново да сменя бърлогата си. Аз никога не се задържах дълго на едно място, за мен това беше недопустим разкош и риск смъртоносно да застраша здравето си. Ще се скатая някъде в дълбините на Пристанищния град, на самото дъно, където не би се осмелил да дойде нито барон Лантен, нито проклетите доралисци, нито милорд Алистан Маркауз — Плъха. Макар че този последния за мен би се спуснал в самия мрак и би ме влачил за яката до килима на любимия си крал.
Тъкмо понечих да пристъпя от сенките, когато някой много здраво ме сграбчи за гърдите и с удивителна лекота ме вдигна на височина около три ярда над земята.
Шокирах се. И се уплаших. И отворих уста, за да закрещя. И вдигнах арбалета, който през цялото това време оставаше в ръката ми, възнамерявайки да стрелям. И погледнах към нападателя.
Викът застина още някъде в корема ми. Арбалетът внимателно и тихо се отпусна. Много се надявах, че агресията ми е останала незабелязана за това създание.
Така… Висях на височина около три ярда, внимателно въртях крака в отчаян опит да намеря опора, а за гърдите здраво ме беше сграбчил… Е, предполагам, че все пак беше демон.
