Руфъс Хармс, обвинен в убийството на дете, е поредният затворник с доживотна присъда, който твърди, че е невинен. След 25 години, прекарани във военен затвор, Руфъс успява тайно да изпрати писмо до Върховния съд. То попада в ръцете на младия и амбициозен юрист Майк Фиск. И тогава всеки, докоснал се до писмото, загива. Първата жертва е Майк.Адвокатът Джон Фиск, бивш полицай, започва разследване на убийството на своя брат, в което се включва и Сара Еванс, асистентка на единствената жена в състава на Върховния съд. Много скоро Джон и Сара се изправят пред една конспирация, която разтърсва основите на Вашингтон.Човекът, който знае какво се е случило преди 25 години, се надбягва със смъртта.
Истината рядко е чиста и никога проста.
На Мишел
Простата истина е, че без теб животът ми няма смисъл.
С любов посвещавам тази книга и на паметта на Бренда Гейл Дженингс, едно тъй скъпо дете.
В този затвор вратите са от няколко пръста стомана; излезли навремето от завода безупречно гладки, днес те са покрити с многобройни драскотини и вдлъбнатини. Сивата им повърхност изобилства от отпечатъци на човешки лица, колене, лакти, зъби и кървави дири. Затворнически йероглифи: болка, страх, смърт, всичко е записано тук навеки или поне докато пристигне нова метална плоча. В горния край на всяка врата има малък квадратен отвор. Надзирателите надничат през него, използват го, за да хвърлят от време на време ярък лъч върху човешкото стадо, за което са отговорни. Палките им изневиделица се стоварват върху метала с трясъка на пушечен изстрел. Старите затворници понасят всичко това търпеливо. Взират се в пода, без да го виждат — с две думи казано, гледат си работата, — и това е тяхното тихо предизвикателство. Не че някой изобщо го забелязва. Новаците все още настръхват, когато ги връхлети лъчът или трясъкът; някои подмокрят крачолите на памучните си панталони, гледат как струйката се стича по черните им обувки. Ала скоро преодоляват страха, блъскат на свой ред по гадната врата, потискат бликналите хлапашки сълзи и парещата жлъчка в стомаха. Ако искат да оцелеят.
Нощем в килиите цари пещерен мрак, само тук-там се мяркат причудливи силуети. Тази нощ над областта се е развихрила гръмотевична буря. Когато от небосвода долита светкавица, ярката светлина плисва за миг през малките плексигласови прозорчета. При всеки проблясък върху отсрещната стена се очертават шестоъгълниците на телената мрежа, изпъната пред стъклото.
Мимолетното осветление изтръгва от мрака лицето на един мъж, сякаш внезапно изплувало от дълбока вода. За разлика от затворниците в другите килии той седи сам, размишлява, не вижда никого. Другите затворници се боят от него; пазачите също, макар че са въоръжени. Защото грамадната му снага внушава страх. Когато минава покрай останалите — все корави, жестоки, самонадеяни мъже, — те бързо извръщат погледи.
Името му е Руфъс Хармс и във военния затвор Форт Джаксън му се носи славата на унищожител — закачиш ли го, ще те смаже. Никога не подхваща боя пръв, но винаги остава последен. Двайсет и пет години затвор са си казали тежката дума. Дълбоките белези по кожата на Хармс, криво зарасналите кости по скелета му са истинска хроника на неговия престой тук, досущ като годишните кръгове на дървото. Но далеч по-страшни белези се крият в меката тъкан на мозъка, в центровете на човешката му същност — спомени, мисли, обич, омраза, всичко е объркано, всичко се обръща срещу него самия. Най-вече спомените, този унизителен железен тумор, израснал в горния край на гръбнака.
И все пак масивното туловище е съхранило внушителна мощ; личи си по дългите възлести ръце, по набитите плещи. Дори и изпъкналият корем подсказва изключителна сила. Но въпреки всичко Хармс е като наклонен стар дъб — някои клони вече са мъртви, други тепърва изсъхват и окастрянето не ще им помогне, а от едната страна корените стърчат над земята. Той е живо противоречие — кротък човек, почитащ другите, съхранил вяра в Бога, ала безнадеждно стегнат в образа на безсърдечен убиец. Заради това пазачите и останалите затворници не го закачат. Това му стига. Или по-точно му стигаше до днес. Днес той получи нещо от брат си. Самородно злато, изблик на надежда. Начин да се измъкне от това място.
Нов проблясък разкрива очите му — обкръжени с яркочервени кръгове, те са сякаш кръвясали, ако човек не забележи сълзите по натежалото, мрачно лице. Светлината изгасва и затворникът приглажда с пръсти лист хартия, като внимава да не издаде нито звук, иначе някой любопитен пазач непременно ще дойде да си пъха носа в чуждите работи. Лампите са изгасени още преди няколко часа и това няма как да се промени. Вече от четвърт век мракът около него свършва едва с новото утро. Ала липсата на светлина почти не му пречи. Хармс е изчел писмото, запаметил го е до последната дума. Всяка сричка го прорязва като мълниеносно захапване на бръснач. Най-отгоре на листа е отпечатан едро знакът на американските въоръжени сили. Той го познава добре. От трийсет години насам за него армията е работодател и тъмничар.
