Не след дълго дойде потресението. Двегодишната пропаст, която Джон Фиск сам издълба между двамата, бе дреболия в сравнение с онова, което внезапно изпита. Сякаш само преди миг Били Хоукинс бе влязъл, за да съобщи, че Майк, другата половина от детството му, вече не съществува. Само че този път нямаше да ходи до моргата. Нямаше да търси притворна скръб и да я споделя с баща си. Нямаше да слуша как майка му го нарича с чуждо име. Нямаше да рискува живота си в търсене на убийците. Ала трябваше да извърши друго. Оставаше още нещо — най-тежкото.
Усети изгаряща болка в гърдите си, но не откъм стария белег. Тази болка не можеше да го убие, ала бе хиляди пъти по-страшна от мъчението на двата куршума. Всичко, което бе узнал за брат си през последните дни, разкриваше колко несправедливо го е прогонил от своя живот. А с малко повече желание би могъл да осъзнае това още преди да загуби Майкъл. Сега брат му бе мъртъв. Джон Фиск стоеше на колене пред гроба му. Майк нямаше да се върне. Беше го загубил завинаги. Трябваше да се сбогува, а не желаеше. Отчаяно искаше брат му да се завърне. Толкова много неща имаше да му каже, толкова обич да изрази. Ако не я излееше някак, тя щеше да пръсне сърцето му.
— О, Господи! — глухо въздъхна той.
Не можеше да го направи. Усети как губи сили. Изведнъж сълзите бликнаха неудържимо. Той залитна напред, но една силна ръка го сграбчи здраво; чувстваше тялото си крехко, олекнало, сякаш част от него бе отлетяла нанякъде. През завесата на сълзите видя Руфъс. Едрият мъж бе хванал Фиск под мишницата и го тласкаше нагоре. Ала очите му все още бяха затворени, лицето извърнато към небето; устните продължаваха да потрепват едва доловимо в безмълвна молитва.
В този миг Джон Фиск завиждаше от сърце на Руфъс Хармс — човека, останал без брат, без нищичко на този свят. И все пак в най-важното Руфъс Хармс бе неизмеримо богат. Как можеше да вярва толкова силно? Без съмнения, без ропот, без наставления, с цялото си туптящо човешко сърце.
Фиск се взря в спокойното лице на своя приятел и се запита колко ли е прекрасно да знаеш със сигурност, че любимият човек е в един по-хубав свят, прегърнат навеки от нетленната сила на Доброто. Колцина успяват да осъзнаят това приживе? Тъй радостна смърт. Смърт като ново начало. И заради нея животът става едновременно по-нищожен и по-скъпоценен.
Фиск откъсна очи от Руфъс и се загледа към гроба. Като птица, литнала да дири зрънца, през ума му прехвръкна видението на бледа ръка под бял чаршаф. После отмина. Той заби колене в пръстта, затвори очи, наведе глава, здраво сплете ръце и най-сетне откри примирението. С брат си под земята. И с всичко над нея.
