Приличаше на дъга посред нощ — слънчевата страна на пръстените на Сатурн, гледана от местоположението ни над полюса на златната планета. Тя някак ми напомняше и за нещо друго. Но метафорите не са стихията ми и дъгата бе изчерпала за момента възможностите ми в тази посока.
Докато голямата вдлъбната чиния с тъмните си сектори се въртеше под наблюдателния ни кораб и черен пръстен преплува през северната емисфера на света под нас, чух Соренсен да надвиква тайнствените звуци от приемателя:
— Напипахме източника, сър.
Обърнах се и погледнах — млад, светлокос, ентусиазиран — как се оправя с хартиената лента за запис на резултатите от машината.
— Къде е? — попитах аз.
— Близо до вътрешния ръб на пръстена C — съобщи той — и е доста малък.
— Хм… значи все още нямаме представа какво е?
Той поклати глава.
— Никаква.
Зад стенещото, проточено изпълнение, излизащо от приемателя, се чуваха странни асинхронни звуци и неочакван взрив, който звучеше като валдхорна в пещера. При това се предаваше на странна честота. Уловихме го съвсем случайно, когато един микрометеорит, ударил непилотиран близък космически кораб, за известно време повреди приемателя ни. След това го търсехме нарочно. Оттогава ловяхме честотите с години и никога не успяхме да ги свържем с каквото и да било природно явление наоколо. Следователно откриването на източника на тези звуци беше прибавено към вече дългия списък от експерименти и изследвания по време на това първо идване на хора в района.
Извиках навигатора — нисък, тъмнокос, неентусиазиран.
— Маккарти, намери ни орбита, която да ни отведе достатъчно близо до това нещо, за да може добре да го хванем с камерите.
— Слушам, капитане — каза той и взе лентите.
По-късно, докато маневрирахме към съответната орбита и ускорявахме до необходимата скорост, Соренсен съобщи:
— Някакво смущение на Титан, сър.
— Буря? Или леден вулкан? — попитах аз.
— Трудно е да се каже — отговори той. — Улавям го само на екраните. Силно съсредоточаване на атмосферна турбулентност.
Свих рамене.
— Вероятно буря. Проверявай периодично. Съобщи ми, ако се окаже нещо наистина интересно.
Следващото интересно нещо, на което се натъкнахме обаче, беше източникът на звуците, който се мъчехме да проследим. Дремех на койката си, след като бях проверил дали не са се развалили алкохолните дажби на екипажа, когато Маккарти ме разтърси и ме събуди.
— По-добре да дойдете и да го погледнете, капитане.
— Какво? — измърморих аз.
— Май че открихме истински извънземен артефакт — каза той.
Станах и отидох до екрана, където фокусирах обекта. Нямах никаква представа за мащаба, но беше тъмен метален спътник. Изглеждаше като два тумбести конуса с долепени основи. Носеше се над равнината на пръстена и долният му връх сияеше с блестяща светлина, която святкаше надолу към самия пръстен.
— Какво, по дяволите, мислиш, че е това? — попитах го аз.
— Не знам — отговори той. — На синхронна орбита е — сега се съгласуваме с нея, — а това е кохерентна светлина. Определено е източникът на предаването.
Отново се заслушах в звуците, които се издигаха до кресчендо.
— Капитане! — извика Соренсен. — На Титан има още по-голяма активност. Сега е в горната атмосфера и…
— Майната му на Титан! — рекох аз. — Записваш ли това нещо?
— Да, но…
— Отбелязваш ли всичко, което може да бъде отбелязано?
— Да, сър.
— Добре. За Титан ще говорим по-късно. Един извънземен кораб е безкрайно по-важен от метанова буря.
— Разбрано, сър.
Наблюдавахме с часове и прилежността ни бе възнаградена — видяхме внезапна необикновена маневра на наблюдаваното тяло. Тя беше предшествана от рязко спиране на предаваните звуци. Бях ги пускал в контролната зала дни наред с надеждата, че потапянето в тях може да роди някаква идея за характера им. Освен това те не бяха неприятни с високите и ниските си тонове, с неочакваните си темпа и глисанди. Щом спряха, бях моментално поразен от тишината. Вниманието ми обаче бързо бе привлечено от друго, тъй като светлината от спътника, който сега вече напредваше по орбитата на пръстена C, внезапно бе угаснала.
