Първият гроб отдясно полностью

— Ще й кажеш ли, че листото на водната ми лилия е по-голямо от нейното?

Засмях се и кимнах. Колкото и да ми се искаше да чуя цялата история зад тази реплика, канцеларията вече се беше опразнила от ученици и учители.

— Обещавам.

И Къси чорапки изчезна. Миришеше на грейпфрут и бебешки лосион и беше имала розово слонче на име Шишко като малка.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита баба.

Чичо Боб, по прякор Рицаря в блестящи доспехи, дотърча и със свойски жест размаха значката си. Биваше си го. Не можехме да получим документите без някакъв вид заповед. Очевидно имаше закони, които забраняваха да се дава училищна информация на всеки срещнат. Надявах се значката на Чибо да е достатъчна и да не ни трябва официална заповед, защото нямах представа на какво основание можехме да си издействаме такава.

— Трябват ни списъците на учениците и класните дневници по повод ваш ученик отпреди…

Чичо Боб се обърна към мен. Затворих телефона си и скочих.

— Отпреди дванайсет години.

Жената изгледа Чибо за момент, преди да вземе писалка и да запише съобщените от мен дати. Чибо й върна погледа. Прехвърчаха искри.

— А името? — попита тя.

Да, името. Дано чичо Боб не помнеше името на човека, когото беше пратил зад решетките от двайсет и пет години до доживот. Наклоних се напред, като се опитах да го изолирам от разговора.

— Фароу. Рейес Фароу.

Не беше нужно да поглеждам към чичо Боб, за да знам, че замръзна зад гърба ми. Напрежението се сгъсти дотолкова, че можеше с нож да го режеш. Да му се не види.

— Чичо Боб — казах, — моля те, дай ми възможност да ти обясня.

Стояхме в коридора пред канцеларията на госпожа Тарпли, където чичо Боб ме беше завлякъл за ръката.

— Рейес Фароу? — процеди през зъби той. — Знаеш ли кой е Рейес Фароу?

— А ти знаеш ли? — контрирах го, като се опитвах да скрия тревогата в гласа си.

— Знам.

— Значи сте си близки двамата? — попитах с надежда.

Той направи отвратена гримаса.

— Нямам навик да си общувам с убийци.

Сноб.

— Нужна ми е повече информация за него.

— Пребил баща си до смърт с бейзболна бухалка, тикнал го в багажника на шевролета му и после го подпалил. Какво повече ти трябва да знаеш за този човек, Чарли?

Изпуснах шумно дъха си и печелех време, за да измисля добър аргумент. Къде бяха адвокатите ми, по дяволите, когато ми трябваха? Никой не е по-добър от адвоката в представянето на аргументи. Когато нищо не ми хрумна, реших да отведа Чибо още малко по-нататък. Отчаяните моменти изискват отчаяни мерки.

— Той не би направил това — прошепнах приглушено.

— Не си била там. Не си видяла…

— На него не би му се наложило да го направи. — Наклоних се към чичо и добавих: — Той е… различен.

— Така е с повечето убийци. — Чибо нямаше да бъде разубеден без някое разтърсващо доказателство.

Поех въздух дълбоко, ама много дълбоко и казах:

— Днес той беше там. Онова с гръбначния мозък беше негово дело.

— Какво?

Чичо Боб не искаше да ме слуша, но не можеше да се въздържи. Любопитството му надделя. И аз знаех един гарантиран начин да спечеля пълното му внимание.

Вкопчих се в якето му и казах:

— Трябва да ми обещаеш да не казваш на татко.

Внезапно на чичо Боб чак лига му потече от нетърпение да научи още. Обясних му по най-бързия начин, че Рейес е повече от човек. Разказах как изглеждаше и как се движеше. Как бе присъствал в деня на раждането ми — в който момент Чибо изпадна в някакъв странен транс, предизвикан от стреса.

Пропуснах другите два случая на прекъснат гръбначен мозък и нощните прелъстявания. Не беше нужно да знае колко са дълбоки чувствата ми към Рейес.

— Какво е той? — промълви накрая чичо.

— Де да знаех — отвърнах и поклатих глава. — Но той ще умре след два дни, ако ние не спрем това. И единственият сигурен начин да успеем, е да открием сестра му.

— Но ако той е такова… могъщо създание…

— В човешка форма е — поправих го аз. — Не знаем какво ще му се случи, ако тялото му умре. — Знаех обаче какво ще се случи с мен. Не исках да живея без него. Не знаех дали въобще ще мога. Не и в този момент.

Петнайсет минути по-късно разполагахме с принтирани копия на програмата на Рейес, както и с класните дневници със списъците на учениците по отделните предмети.

— Вие помните ли го? — попитах госпожа Тарпли.

Тя откъсна поглед от чичо Боб и се обърна към мен.

— Тук съм само от десет години — каза ми.

— И нямате други с фамилията Фароу в системата?

— Не, съжалявам. Може би сестра му още не е била в гимназията.

— Възможно е. А и той е посещавал училището ви само три месеца. — Пак погледнах училищното досие на Рейес. — Но тук пише, че се е дипломирал при вас.

— Не и в тази гимназия — каза тя. — Чакайте. — Ноктите й зачаткаха по клавишите на компютъра. — При нас е записано, че е получил диплома тук, но това е невъзможно.

— Не и за опитен хакер — промълвих, започнала да схващам как Рейес бе използвал разузнавателните и компютърните си умения.