Първият гроб отдясно полностью

— Не и ако зависеше от желанието ми.

— Напълно си ми ясна: уморила си се да съчувстваш — изрече той с обвинителен тон.

Обърнах се към Зюсман и въздъхнах.

— Никой не харесва неспособността ми да им вляза в положението. Би ли го вразумил, моля те?

Гарет стоеше до колата си, бесен, че не бях го последвала като покорно кученце.

— Дейвидсън! — кресна той над капака.

— Суопс! — върнах му топката с подигравка към отколешната традиция бойните другари да се наричат по фамилия. После се обърнах към моите адвокати. — Среща по-късно в офиса ми.

Зюсман кимна и отправи гневен поглед към оня, дето се правеше, че не е мъртъв като пън.

Елизабет тръгна с мен към колата на Гарет.

— Може ли аз да седна до хубавеца?

Удостоих я с най-широката си усмивка.

— Той е изцяло твой.

Гарет отвори пакет с леден компрес и ми го подхвърли, докато завиваше по „Сентръл“.

— Лицето ти на нищо не прилича.

— Надявах се никой да не забележи. — Намигнах на Елизабет, която седеше между нас. Бях пропуснала да го спомена на Гарет. Някои неща е по-добре да останат неизказани.

Гарет ме изгледа гневно.

— Мислела си, че никой не би забелязал? Живееш си в някакъв твой откачен свят, нали?

— Хич не разбира от майтап — каза Елизабет.

— Дразниш ме и затова ме целуни отзад — отвърнах аз. На Гарет, не на Елизабет.

Име като Чарли Дейвидсън върви със съответните отговорности. То не понася противопоставяне. Не търпи безобразия от никого. А и създава атмосфера на фамилиарност с клиентите. Чувстват се, сякаш вече ме познават. Все едно, че се казвам Марта Вашингтон3 или Тед Бънди4.

Погледнах в страничното огледало към движещата се след нас полицейска кола, към адреса, където поради подаден анонимен сигнал детектив Робърт Дейвидсън вярваше, че може да има още една жертва. Чичо Боб получаваше много анонимни сигнали. Гарет започваше да събира две и две.

— Значи ти си всемогъщият анонимен източник?

— С тази уста ли целуваш майка си? — въздъхнах аз, въпреки че ми хареса да ме наричат всемогъща. Гарет се смръщи и аз отговорих: — Да, аз съм анонимният му източник. Така е, откакто навърших пет години.

По лицето му се изписа съмнение.

— Чичо ти те е водил на местопрестъпления, когато си била на пет?

— Не ставай смешен. Чичо Боб не би постъпил така. Не беше нужно. Баща ми ме водеше. — Ченето на Гарет увисна и аз се разхилих. — Шегувам се. Не се налагаше да ходя на местопрестъпленията. Жертвите винаги ме намират. Явно излъчвам светлина.

Той се обърна и се загледа в оцветения в розово и оранжево залез, характерен за Ню Мексико.

— Ще прощаваш, но нещо не ми се вярва.

— Не ти прощавам.

— Добре — въздъхна той, явно изнервен, — ако има някаква истина в това, кажи ми с какво беше облечена майка ми на погребението си.

Страхотно. Един от любимите ми въпроси.

— Най-вероятно майка ти не се е отбила при мен, а е тръгнала към светлината — отвърнах и му показах с пръсти как е закрачила натам. — Повечето така правят. А в това ниво на съществуване нямам достъп. Валидността на пропуска ми изтече преди години.

— Колко удобно — изръмжа той.

Най-накрая събрах кураж да притисна ледения компрес към лицето си. Болка прониза челюстта ми, отпуснах глава на облегалката и притворих очи.

— Всичко е наред. Не е твоя вината, че си гадняр. Отдавна се научих да не казвам истината на хората. Чичо Боб не биваше да споменава нищо. — Спрях в очакване на отговор, но не получих такъв и продължих: — Всички имаме определени представи за това как работи вселената. Когато някой оспори познанията ни, не знаем как да го приемем. Не сме устроени така. Трудно е да поставиш под въпрос всичко, в което някога си вярвал. Така че, както казах, вината не е твоя. Можеш да ми вярваш или пък не, но каквото и да избереш, ти си този, който ще трябва да приеме последствията от това. Затова бъди мъдър, когато взимаш решение, скакалецо. — Неподутата част от устата ми се изви в усмивка.

Тъй като не получих отговор в характерния му стил, отворих очи, за да открия, че се беше втренчил в мен. Елизабет седеше между нас, но все пак… Бяхме спрели на червен светофар и той използваше времето да ме анализира със супер чувствителността си на опитен издирвач на хора. Сивите му очи се открояваха на тъмната му кожа и блестяха от любопитство.

— Светна зелено — казах, за да сложа край на това.

Той примигна и натисна педала на газта.

— Мисля, че те харесва — каза Елизабет.

Тъй като не бях информирала Гарет за присъствието й, се задоволих със съкратена версия на убийствения си поглед. Тя се засмя.

Пропътувахме още няколко пресечки, преди Гарет да зададе въпроса за един милион.

— Кой те удари?

— Казах ти — отбеляза Елизабет.

Стиснах зъби и примигнах, докато местех компреса по-надолу.

— Работех за клиентка.

— Нима клиентката те удари?

Долових в гласа му следа от стария Гарет, който не беше гадняр.