Първото семейство полностью

Фостър не успя да довърши, защото в този момент президентът грабна пистолета на агента до себе си, свали предпазителя и залепи цевта до слепоочието си.

— За бога, сър! — извика Фостър.

— Господин президент! Недейте… — намеси се Уотърс.

— Млъквайте и двамата! Затваряйте си устите! — изрева Кокс. — Дари, ако някой се опита да ни спре, ще се наложи да ескортираш трупа ми до Вашингтон и да обясняваш на всички как си искал да ме защитиш, като си ме накарал да побеснея до степен сам да си пръсна мозъка!

Той кимна на Джейн.

— Слизай, Джейн. — Обърна се пак към Фостър. — Ще вляза в къщата заедно с жена си. Ще останем там не повече от няколко минути. Не искам да има електронно наблюдение или подслушвателни устройства. Похитителят се е изразил много ясно по този въпрос. Когато приключим, ще се качим на хеликоптера и ще се върнем. След това да се надяваме, че племенницата ми ще бъде освободена и всички вие ще забравите за случилото се. Ясен ли съм?

Никой не отговори. Гледаха втренчено президента, допрял пистолет до слепоочието си.

Най-накрая Уотърс наруши тишината.

— Ако настоявате да постъпите така, сър, трябва да изпълните едно условие.

— Тук нареждам аз, а не ФБР.

Уотърс погледна Джейн.

— Става дума за нещо, което ни каза Шон Кинг, госпожо. Имате му доверие, нали?

Тя кимна бавно.

— В такъв случай трябва да изпълните каквото ви кажа съвсем точно. Ще го направите ли?

— Да, ако включва влизането ни в къщата — отговори президентът.

След още няколко минути Джейн Кокс, загърната с дългото си палто, и президентът слязоха от хеликоптера. Когато командосите видяха президента с пистолет в ръка, направиха нещо, което обикновено не правят. Вцепениха се.

— Господин президент? — обади се стъписаният командващ.

— Махни се от пътя ми! — изрева в отговор Кокс. Командващият, ветеран от две войни, преживял десетки престрелки със смахнати наркодилъри и всякакви откачалки, за които човешкият живот бе нищо, едва не подскочи. След като пътят към къщата се освободи, Дан Кокс хвана жена си за ръка и я поведе нататък. Стигнаха до малката веранда, спогледаха се и влязоха.

Първото семейство застана пред Типи Куори. Машината издуваше белите й дробове, тръбичка подаваше кислород в ноздрите й, мониторите следяха пулса и състоянието на другите жизнени показатели.

— Така е повече от тринайсет години — каза Джейн. — Нямах представа.

Президентът я погледна изпитателно.

— Не я помня, скъпа, кълна се. Има хубаво лице.

Когато го каза, Джейн леко се отдръпна от него. Той сякаш не забеляза.

— Типи Куори? — повтори той озадачено името.

— Да.

— В Атланта?

— Точно така. Беше в пиар агенцията, която помагаше за стартирането на кампанията ти за Сената. Тя беше доброволка, дошла направо от колежа.

— Откъде знаеш?

— Направих си труда да науча. Направих си труда да науча всичко за всички жени, към които ти проявяваше интерес по онова време.

— Знам какво ти причиних — каза той и пак погледна Типи. — Не си спомням да съм имал какъвто и да било контакт с нея.

— Точно поради тази причина никой не те е свързвал с нея. Но си имал контакт. Нещо, което изненада дори мен. Заварих ви двамата в нашата хотелска стая. Тя пищеше да я пуснеш, но беше късно. Ти вече беше свършил. Бяха нужни часове, докато я успокоя, докато ти лежеше мъртво пиян в един ъгъл от прекалено много джин и твърде малко тоник.

— Защо не е дошла полицията тогава? Сигурна ли си, че не е била съгласна?

— Тя не повика полицията, защото в крайна сметка успях да я убедя да не го прави заради скандала, който щеше да се разрази, ако се разчуеше. Казах й, че няма свидетели и че ще е нейната дума срещу нашата, че е била в нашата хотелска стая и че не мога да свидетелствам срещу собствения си съпруг. Ти се беше устремил към Сената и евентуално към президентския пост. Тя беше млада, пред нея беше бъдещето. И това бъдеще можеше да бъде унищожено, ако случилото се станеше публично достояние. Ако хората сметнеха, че тя е започнала всичко, че се е опитала да се възползва от положението ти и да те хване в капан. Бях много убедителна. Дори й казах, че при теб това е заболяване. Нарисувах много мила картинка.

— Благодаря ти, Джейн. Спасила си ме. За пореден път.

— Тогава те мразех — каза тя ледено. — Мразех те заради това, което й причини. На нея и на мен.

— Сама го каза. Беше болест. Променил съм се. Положих много усилия. Не се е случвало пак, нали?

— Случи се още веднъж.

— Но тогава не съм насилвал онази жена. И след това не се е случвало. Положих усилия, Джейн. Вече съм изчистил името си.

— Името? Говориш, като че ли си захвърлил бельото си на пода. Ти изнасили това нещастно момиче.

— Но не се повтори. Това искам да кажа. Промених се. Продължих напред.

— Е, тя със сигурност не е имала възможност да продължи напред.

Президентът изведнъж се замисли.

— Мислиш ли, не тук може да има някакви записващи устройства?

— Мисля, че този човек разполага с всичко, от което има нужда. Дори и без това измъчено същество.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид Уила.

— Какво общо има тя?

— Тя е твоя дъщеря. И той го знае.

Президентът бавно се обърна към жена си.

— Уила… моя дъщеря?