Първото семейство полностью

— Вярвам ти — успокои я Джейн. — Разбира се, че не знаеш.

— А Гейбриъл толкова се разгорещи, че искаше да им покаже онази стая.

— Стая?

— Долу в мазето. Мистър Сам е сложил там разни неща. Снимки и нещо, написано по стените. Има снимка и на племенницата ви. Гейбриъл ми я показа. Много хубаво момиче.

— Кинг и жената видяха ли стаята?

— Да, бяха вътре дълго време. Разтревожиха се нещо.

— Покажи ми я.

— Госпожо?

Джейн стана.

— Наистина искам да я видя.

Слязоха долу въпреки възраженията на охраната. Стигнаха до стаята. Вратата беше отворена. Шефът на охраната настоя поне да провери дали някой не дебне вътре.

— Добре, провери. И излез веднага. Дори не пали лампата — каза тя намръщено.

След няколко секунди той се убеди, че в стаята няма никаква опасност.

Джейн се обърна към Рут Ан.

— Имаш ли нещо против, ако вляза вътре сама?

— Не, госпожо. И бездруго не искам да влизам…

Джейн затвори вратата зад себе си, запали осветлението и се огледа.

Започна от единия край на стаята и не престана да чете, докато не стигна до другия. С всяка снимка, с всеки написан ред, дата, събитие в главата й нахлуваха ужасни спомени.

„Той ме изнасили, татко“ — прочете тя, когато се върна към началото на историята, изписана по стените. Взе стол, сложи го в средата на помещението и продължи да чете. Нейната история.

Просълзи се само веднъж, когато погледна снимката на Уила. На мъжа си не беше казала цялата истина. Тя искаше Уила да остане в семейството, защото с тази тайна винаги можеше да държи в ръцете си Дан Кокс. Съпругът й до голяма степен беше добър човек, но беше непредсказуем. Беше сигурна, че ще дойде време в брака им, след като напуснат Белия дом, когато този лост за въздействие щеше да й е много нужен. Мисълта, че президентът на Съединените щати беше всъщност по-слаб от нея, я опияняваше. И въпреки всичко с годините беше обикнала Уила и не й беше все едно какво ще стане с момичето. Искаше да я види свободна.

Не можеше да не признае възхищението си пред уменията и упоритостта на Сам Куори. Наистина беше направил изумителни неща. Разбира се, след случилото се днес щеше да има разследване. Това несъмнено щеше да е проблем, но не непреодолим.

Късметът нямаше да изостави съпруга й. Джейн знаеше съвсем точно какво трябва да направи. И както изискваше методичният й характер, тя се зае систематично да го осъществи. Просто трябваше да сглоби късчетата още веднъж. За последен път.

Мъжът й нямаше да бъде запомнен по този начин. Тя се загледа в стената. Той наистина се бе променил и не заслужаваше това.

Не го заслужавам и аз.

На нивото, до което бяха стигнали те двамата, се губеше всякаква индивидуалност. Вече не бяха той или тя, а те.

След пет минути тя излезе и затвори вратата.

— Искам да се върнем незабавно във Вашингтон — каза тя на агента.

После се обърна към Рут Ан.

— Благодаря за гостоприемството.

— Да, госпожо. Благодаря ви, госпожо!

— Всичко ще се оправи. Не се тревожи.

Излязоха от мазето и напуснаха „Атли“.

След няколко секунди хеликоптерът се издигна. Насочи се на северозапад и пилотът форсира двигателя. Скоро се загубиха от поглед.

Рут Ан затвори входната врата и се върна в кухнята. След няколко минути долови странна миризма. Тръгна от стая в стая, за да разбере какво става. Най-накрая слезе надолу по стълбите, мина забързано по коридора и стигна до вратата на стаята в мазето. Хвана дръжката на вратата. Беше топла. Озадачена, дръпна вратата, за да я отвори.

В този момент огънят, който Джейн Кокс беше запалила с помощта на парцали, разредител за боя и кибрит, достигна металните контейнери и ги възпламени. Експлозията разтърси старата къща из основи. Огненото кълбо изригна през отворената врата, обгърна Рут Ан и буквално я изпепели. Тя дори не успя да извика от болка.

Когато най-накрая пожарът бе забелязан и бе повикана помощ, беше твърде късно. Когато пристигнаха доброволците пожарникари, от „Атли“ не беше останало почти нищо.

Малко по-късно Шон, Мишел, Уила и Гейбриъл минаха по алеята с джипа. Когато видяха какво се е случило, Гейбриъл скочи в движение и хукна към останките.

— Мамо! Мамо!

Мишел натисна газта. Момчето тичаше толкова бързо, че стигнаха едновременно. Докато слязат от колата, Гейбриъл беше успял да се промуши между пожарникарите и вече оглеждаше останките от „Атли“.

Шон изтича след него.

— Гейбриъл!

Мишел се приближи до един от пожарникарите и му показа служебната си карта.

— Открихте ли някого? Чернокожа жена?

Мъжът я погледна мрачно.

— Открихме… останки.

После погледна към Гейбриъл, който обикаляше наоколо и се мъчеше да открие майка си.

Мишел се обърна и закуцука към него. Момчето седна на земята и се разплака. В ръката си стискаше нещо. Някакъв обгорял парцал. Мишел приближи и видя, че е парче от престилка.

Докато Шон и Мишел се опитваха да утешат момчето, Уила дойде до него през купищата димящи развалини и го прегърна през раменете.

Гейбриъл вдигна очи към нея.

— Беше… на майка ми — прошепна той.

— Съжалявам — каза Уила. — Много съжалявам, Гейбриъл.