Докато шофираше към летище „Дълес“, телефонът му иззвъня. Беше лингвистът Фил от Джорджтаунския университет.
— Намерих колежка, която познава езика „йи“. Ако ми изпратиш образец на това, за което говориш, ще я помоля да го погледне.
— Ще ти го пратя по електронната поща — каза Шон.
Когато стигна на летището, изпрати образеца. Запъти се към самолета с надеждата, че буквите по ръцете на мъртвата ще доведат до нещо. Колкото повече мислеше обаче, толкова по-невъзможно му се струваше. Както беше изтъкнала Мишел, и то с право, това бяха букви на латиница, а не китайски йероглифи.
Когато петдесетместният турбореактивен самолет се издигна в нощното небе, Шон се надяваше, че не го отнася в посока, противоположна на тази, в която би трябвало да се движи, за да открие Уила.
С всеки изминал ден ставаше все по-вероятно вместо нея да открият трупа й.
Джейн Кокс погледна през прозореца на всекидневната на първото семейство. Пенсилвания Авеню 1600 беше в центъра на столицата. Въпреки това за онези, които го наричаха свой дом, то беше все едно в различна слънчева система. Единствените хора на Земята, които можеха напълно да разберат живота на Джейн, бяха четирийсет и няколкото семейства, живели в тази къща, след като бяха обвързали живота си с президентския пост. А дори и за повечето от тях нямаше да е съвсем понятен — времената се бяха променили. Никога преди не бяха следили толкова внимателно всеки свой жест, дума и действие.
Джейн разбираше защо някои първи дами се бяха пристрастили към наркотици или алкохол или страдаха от тежка депресия. Самата тя стоеше настрана от такива неща — ако не се брояха случаите, когато фотографът на предизборната им кампания искаше да държи в ръка чаша вино или бира. Единственият наркотик, която беше употребявала продължително, беше тревата, когато беше в колежа, и малко кокаин по време на едно пътуване до Карибите след колежа. За щастие, това бе минало и до голяма степен останало незабелязано по онова време и не беше споменавано по-късно, когато бе поела по дългия път от свободомислеща студентка до съпруга на президента.
Обади се на сестрата на Пам Дътън и поговори с Джон и Колийн — правеше всичко възможно, за да вдъхне увереност на децата. Долавяше страха им и й се искаше да може да им каже повече, освен че се надява и се моли Уила скоро да се прибере у дома. После се обади на брат си, който все още беше под наблюдение в болницата, но скоро щеше да излезе оттам.
Джейн поиска да й сервира персонал на Белия дом и вечеря сама. Беше получила няколко покани за вечеря навън, но бе отклонила всичките. Повечето бяха от хора, които искаха да издигнат собствения си статус, като ги видят на една маса с първата дама и като си направят мечтаната снимка с нея, с която по-късно да отегчават внуците си. Предпочиташе да е сама. Доколкото го позволяваше дом с деветдесет души постоянен персонал и бог знае още колко агенти охрана.
Реши да се разходи навън, придружена, разбира се, от сътрудниците си и агентите на Сикрет Сървис. Поседна малко в Детската градина — сенчесто място, създадено от лейди Бърд Джонсън. Джейн обичаше да гледа боядисаните с бронз отпечатъци на стъпките и дланите на президентските внуци покрай алеята. Надяваше се и собствените й деца скоро да дарят нея и Дан с внуци.
По-късно мина покрай лехите с лалета в Розовата градина, където през пролетта щяха да разцъфнат стотици луковици и да покрият терена с ослепителен цвят. После отиде в солариума, построен от Грейс Кулидж в старо таванско помещение. Това според нея беше най-неформалното помещение и с най-хубав изглед. Президентските съпруги често се заемаха със задачата едновременно да подобрят Белия дом за бъдещите президенти и да го направят свой дом. Джейн беше правила същото през последните три години, макар и далеч не с размаха на Джаки Кенеди.
Върна се в стаята си и си припомни деня на пристигането им преди три години. Предишното първо семейство беше напуснало в десет сутринта, а те пристигнаха в четири следобед. Все едно смяна на наемателите. Въпреки всичко обаче, когато дойдоха, дрехите им бяха в гардеробите, картините висяха на стените, любимите им неща бяха в хладилника, а личните им тоалетни принадлежности бяха подредени на рафта над мивката. Все още се чудеше как са успели да преместят всичко само за някакви си шест часа.
По-късно, докато пиеше кафе, се замисли за разговора си с Шон Кинг. Можеше да разчита на него. Беше добър приятел. Всъщност беше спасил политическата кариера на мъжа й. Даваше си сметка, че в момента й е ядосан, но това щеше да мине. Повече я тревожеше брат й. През по-голямата част от живота си се бе грижила за него, до голяма степен, защото майка им беше починала, когато Джейн беше на единайсет. Тък беше с пет години по-малък от нея. Сега трябваше да приеме факта, че инстинктът й да го предпазва бе донесъл повече вреди, отколкото ползи. Независимо от всичко обаче сега не можеше да му обърне гръб.
