— Проблемът си е твой. Защо не опиташ номера с навеждането пред носа му? Явно не обича да му слагат крак на чатала.
Още същата вечер Шон се качи на самолета за Вашингтон. Беше научил много. Единственият проблем беше, че сега имаше повече въпроси, отколкото преди.
Уила не се отдалечаваше от каменната стена, докато вървеше по коридора, а пръстите й драскаха неравната повърхност. Ослушваше се и се взираше в тъмнината. Нейното фенерче едва мъждукаше. Беше студено и облаците пара от дъха й я следваха по тъмния проход. Сви зад един ъгъл и спря.
Идваше ли някой? Изключи фенерчето и се залепи за камъка. След пет минути се успокои и тръгна отново. Този път без никаква светлина. След малко ръката й докосна дървена повърхност, после метал. Спря и пусна съвсем малко светлина. Видя метална брава.
Същата като онази на моята врата.
Намери достатъчно кураж, за да вдигне ръка и да почука. Никой не отговори. Почука пак, малко по-силно.
— Кой е? — попита треперещ глас от другата страна.
Уила се огледа, после приближи лице до вратата и прошепна:
— Вътре ли си заключена?
Чу стъпки, после гласът попита:
— Коя си ти?
— Казвам се Уила. И аз бях заключена, но се измъкнах. Мисля, че ще мога да измъкна и теб. Как се казваш?
— Даян — прошепна гласът отвътре.
— Знаеш ли защо си тук?
— Не.
— И аз не знам. Чакай.
Уила извади инструментите си и се залови за работа. Сега беше по-трудно от първия път, защото светлината не трябваше да е силна, а и докато се мъчеше да усети как се движат пластините, трябваше и да се ослушва да не би да дойде някой.
Най-накрая успя и вратата се отвори. Даян Уол я погледна отвисоко.
— Та ти си само дете!
— Скоро ще вляза в пубертета — отговори Уила важно. — Освен това успях да се измъкна от моята стая. И да измъкна теб от твоята. Хайде.
Когато тръгнаха, Даян попита:
— Къде сме?
— Наистина не трябва да говориш високо — прошепна Уила. — На такива места звукът се разнася страшно далеч.
— Какви места? — попита жената малко по-тихо.
Уила докосна стената на прохода.
— Мисля, че сме в тунел или стар рудник.
— Боже! — прошепна Даян. — Ако сме в рудник, таванът всеки момент може да се срути на главите ни!
— Не вярвам. Подпорите изглеждат много здрави. Освен това мъжете, които ни държат тук, не биха ни довели на опасно място.
— Защо?
— Защото и те самите могат да пострадат.
— Знаеш ли накъде е изходът?
— Честно казано, очаквам да доловя някакво движение на въздуха.
— Ако обаче продължаваме да вървим, може да се загубим. Може би завинаги.
— Не, няма.
Уила насочи фенерчето към мръсния под.
— Накъсах етикетите от консервите. Пускам парченца хартия през десетина крачки. Така ще знаем откъде сме минали в случай, че се наложи да се върнем.
Продължиха напред. Минаха един завой, после още един.
Уила погледна часовника си на светлината на фенера.
— Имаме около двайсет минути, преди да отидат да ни проверят. Може обаче да се появи другият. Той е непредсказуем.
— Високият с бялата коса ли?
— Аха. Не изглежда лош колкото останалите, но въпреки това ме е страх от него.
— Всички ме изпълват с ужас.
— Ти къде живееш?
— В Джорджия.
— Аз съм от Вирджиния. Надявам се нашите да са добре. Мъжът каза, че се е свързал с тях и им е казал, че съм добре. Ти имаш ли семейство?
— Не, нямам — отговори Даян веднага. — Искам да кажа, нямам мое семейство. Помолих го обаче да се свърже с майка ми и да й каже, че съм добре. Само че не знам дали ще продължа да съм добре.
— Още една причина да искаме да се измъкнем — каза Уила.
— Какво беше това? — изведнъж попита Даян.
Някъде зад тях се чуха викове.
— Изглежда, са открили, че ни няма — отбеляза Уила. В този момент почувства полъх върху лицето си. Грабна Даян за ръката и я задърпа. — Насам!
Забързаха по прохода.
— Гледай! — каза Уила.
Проходът свършваше с дебела врата.
Даян се опита да натисне старата дръжка, но тя не помръдна.
Уила вече беше извадила инструментите си. Даян взе фенера, за да й свети, а Уила се зае с бравата бързо, но методично.
— Откъде се научи да правиш това?
— Веднъж сестра ми се заключи в банята и реших, че е полезно да го умея — отговори Уила, докато раздвижваше пластините.
Даян погледна назад.
— Идват! Боже! Мисля, че идват! Бързай! Бързай!
— Ако бързам, няма да стане, разбираш ли? — отвърна Уила спокойно.
— Ако не стане, ще ни хванат!
Последната пластина се намести, Уила завъртя клипса от химикалката и с помощта на Даян отвориха масивната дървена врата. Силната светлина накара и двете да замижат.
Изтичаха навън и се огледаха.
После тропотът от човешки крака ги стресна повече от слънчевата светлина.
— Хайде! — извика Даян.
Тя грабна ръката на Уила и двете хукнаха надолу към равната земя, право напред, точно когато малкият самолет докосна тревата.
— Кой мислиш, че е това? — попита Даян.
Уила се огледа и си помисли, че единственият достъп дотук може би е по въздуха със самолет.
— Не е някой, когото искаме да срещнем. Насам! Бързо!
Промениха посоката и се скриха зад една стърчаща скала, точно когато Даръл и Карлос изскочиха с крясъци от входа на рудника и хукнаха в различни посоки.
