След няколко минути се появиха Доусън и Касандра. Доусън задържа стола й, докато тя седне, после започнаха да се хранят. Касандра оглеждаше луксозната обстановка и се усмихваше непрекъснато. За Шон не беше трудно да отгатне мислите й. Много бързо би могла да свикне с този начин на живот.
После Доусън извади от джоба на сакото си плик и й го подаде. Шон успя да го заснеме. Доусън каза нещо, но Шон не го чу заради шума от фонтана. Касандра отвори плика и Шон видя края на пачка банкноти. Успя да заснеме и това.
Малко по-късно Касандра изрита едната си обувка, протегна дългия си крак и го сложи върху чатала на мъжа. Той се намръщи и каза нещо. Шон не го чу, но дамата явно беше отблъсната, защото веднага прибра крака си и обу обувката.
Шон не познаваше Доусън, но му се възхити — не беше лесно да отблъснеш жена като тази.
След обяда Касандра се прибра вкъщи. Шон прекрати наблюдението и се обади на Дейвид Хилал. Преди да му каже какво е видял, го попита какво знае за „Сайънс Метърс“.
— Те са един от конкурентите ни за поръчката — каза Хилал.
— Познаваш ли Грег Доусън?
— Той е шеф на фирмата. Борят се да станат главен изпълнител. Хитър е като дявол и е готов на всичко, за да спечели. Защо?
— Проверявам една версия. Значи вие разчитате на контактите на Касандра в Министерството на вътрешната сигурност, за да спечелите поръчката?
— Ние смятаме, че технологията и предложението ни са по-добри от тези на Доусън, но ако Касандра работи за нас, при равни други условия вероятно шансовете ще са на наша страна.
— В такъв случай не ви ли е минавало през ум, че и други могат да поискат да я привлекат на своя страна, като „Сайънс Метърс“ например? Те са доста по-големи от вас.
— Разбира се, че опитват. И вероятно са й предлагали по-добри условия и може би повече пари, но Тък успя да я убеди да дойде при нас.
Шон кимна замислено.
— Имаш ли идея как?
— Само идея.
— Нека я чуя.
— Вероятно й е предложил част от своя дял във фирмата. Знам, че получава заплата, защото аз правя плащанията. Прехвърлянето на дял обаче може да се уреди само между тях двамата.
— Въпреки че и ти си съдружник?
— Казах ти, че съм миноритарен съдружник. Нямам почти никакви права.
— А ако Тък и Касандра са любовници и това излезе наяве?
— За нас няма да е добре.
— Има ли причина, поради която тя би могла да иска връзката им да излезе наяве? — попита Шон.
— Не виждам каква. Ако притежава дял от фирмата, подобно нещо би й навредило, нали?
— Не и ако има резервен вариант, който й носи повече пари, Дейв.
Два часа по-късно Шон най-после дочака една кола да мине през портала на жилищния блок и влезе след нея. Вратата се затвори. Паркира на място за посетители, взе дългата кутия от седалката до себе си и влезе във фоайето на сградата.
Портиерът, жилав оплешивяващ мъж с възголямо сако, вдигна поглед от вестника си.
— Мога ли да ви помогна?
Шон потупа кутията.
— Цветя за мис Касандра Малори.
— Добре. Остави ги тук.
— Не става. Казано ми е да ги доставя лично. Трябва да ми се подпише за тях.
— И аз мога да се подпиша. При нас не е прието хората с доставки да ползват асансьорите.
— Хайде стига. И бездруго ми плащат колкото да си покрия бензина. Живея от бакшиши. Ти няма да ми дадеш нищо, нали?
— Тези цветя не са за мен, така че си адски прав. Няма да ти дам.
— Слушай, работя като луд, за да си изкарам прехраната. Тук има дузина дълги стебла, а в колата ме чакат още петнайсет доставки, които трябва да направя до осем тази вечер. Пукам се по шевовете за центове.
— Изглеждаш ми малко стар, за да разнасяш цветя.
— Преди имах собствен бизнес за ипотечно финансиране.
Мъжът го погледна с разбиране.
— Ооо…
— Защо не й се обадиш да й кажеш, че съм тук. Ако не ги иска, няма проблем.
Портиерът се поколеба и вдигна слушалката.
— Мис Малори, обажда се Карл от портиерната. Донесоха цветя за вас. — Замълча. — А… не знам. Един момент. — Погледна към Шон. — От кого са?
Шон бръкна в джобчето на ризата си и погледна празно листче.
— Някой си Грег Доусън.
Карл повтори името по телефона.
— Да, добре. Ти си шефът.
Затвори и се обърна към Шон:
— Днес имаш късмет. Тя е в апартамент седемстотин петдесет и шест. Асансьорът е там.
— Идеално. Да се надяваме, че не е стисната.
— Изглеждаш добре. Ако наистина имаш късмет, може да ти даде и нещо друго като бакшиш.
Шон се престори на учуден.
— Какво искаш да кажеш? Да не е някоя мацка?
— Да го кажем така, приятел. Когато минава през фоайето, имам чувството, че съм в някоя фантазия на „Плейбой“. Май няма друга причина да стоя на тази никаква работа.
Шон се изкачи с остъкления асансьор, от който се разкриваше невероятна гледка към крайбрежието. Касандра сигурно го очакваше до вратата, защото отвори в мига, в който почука. Беше боса и с хавлиена роба, която достигаше до средата на бедрата й.
— Цветя? — попита тя.
— Да. От някой си мистър Доусън.
— Трябва да кажа, че съм изненадана.
Шон я изгледа.
— Госпожо, имате вид на жена, която получава много цветя от мъжете.
Тя го дари с ослепителна усмивка.
— Ти си сладур.
— Моля да подпишете тук.
