Не само истина, но и справедливост. Те не бяха непременно взаимно изключващи се, но Куори беше установил, че е ужасно трудно да се съчетаят. Никога не се беше провалял в нищо, което беше решавал да постигне. И все пак умът му често се рееше над възможността да се провали именно в това.
Отиде в далечния ъгъл, където имаше малко пространство, отделено с дървена преграда, и погледна металните контейнери, сложени там заедно с тръби, измервателни прибори и маркучи. На дървен тезгях имаше и остатъци от оловна изолация за проводници. Той потупа един контейнер и брачната му халка издрънча по метала.
Най-брилянтният му удар.
Заключи вратата, отиде в библиотеката, сложи си ръкавиците, мушна лист в пишещата машина и се зае да пише. Появяващите се на хартията думи не бяха нови за него и не криеха изненади. Те бяха в главата му отдавна. Привърши, сгъна страницата, извади от джоба си ключ, пусна го в предварително адресиран плик заедно с писмото, запечата плика и се качи на стария пикап. Този път пусна писмото в кутия на триста километра — в Кентъки.
Върна се в „Атли“ сутринта. Макар и да беше шофирал цяла нощ, не беше уморен. Сякаш с изпълнението на всяка следваща стъпка от плана енергията му се подновяваше. Закуси с Гейбриъл, Даръл и Карлос, после помогна на Рут Ан да измие чиниите в кухнята. След шест часа работа на полето заедно със сина си беше плувнал в пот. Смяташе, че писмото ще стигне до предназначението си през следващите ден — два. Питаше се каква ли ще е реакцията им. Паниката, която ще последва.
Мисълта го накара да се усмихне.
След вечеря яхна един от конете си и отиде до караваната на Фред. Скочи на земята, седна на бетонния блок отпред, който служеше за стол, и раздаде на приятелите си индианци цигари и кутии бира „Ред Бул“. После влязоха в караваната и изслуша няколко истории, които Фред разказа за младостта си в резервата в Оклахома заедно със сина на вожда Джеронимо, както той твърдеше.
— Там не бяха ли чероки? — попита Куори небрежно, докато гледаше как помиярът на Фред се ближе и се търкаля в прахоляка в опит да се отърве от бълхите. — Джеронимо не беше ли апачи?
Фред го погледна. Изражението на лицето му, изсечено сякаш с кремък, бе едновременно развеселено и сериозно.
— Мислиш ли, че хората, които са като теб, могат да различават хората като мен?
Другите индианци се засмяха. Куори също се ухили и поклати глава.
— Защо тогава дойде тук? Така и не ми стана ясно.
Фред разпери късите си ръце.
— Тази земя е на племето ми. Дойдох си у дома.
Куори нямаше намерение да му казва, че земята не е на индианците, а е американска, собственост на семейството му. Харесваше този индианец. Обичаше да му носи „Джим Бийм“ и цигари и да слуша историите му.
Вдигна усмихнат бирата си.
— За пристигането у дома!
— За пристигането у дома! — извикаха всички заедно.
След няколко минути влязоха вътре, за да се отърват от комарите и да вдигнат още няколко безсмислени тоста. Един от индианците включи телевизора, намести антената и образът се изчисти. Даваха новини. Докато отпиваше, Куори премести поглед върху екрана и скоро престана да чува брътвежите на Фред.
Основна новина беше отвличането на Уила Дътън. Току-що беше изтекла информация, която до този момент не беше оповестявана публично. Когато чу каква е, Куори стана. По ръцете на мъртвата жена имало надписи. Букви, които нямали никакъв смисъл. Полицията се опитвала да ги разчете.
Куори скочи от най-високото стъпало на караваната направо в прахоляка и изплаши старото куче толкова много, че то изскимтя и се сви на кълбо. Когато Фред излезе на вратата, за да види какво става, Куори вече беше яхнал коня и препускаше към „Атли“. Фред поклати глава, промърмори нещо за побърканите бели хора и се прибра в караваната.
Куори откри Даръл в плевнята. Младежът загуби ума и дума, когато видя как баща му се спуска към него като разярен централен нападател. Куори залепи гърба му за стената и подпря лакът в гърлото му.
— Написал си нещо на ръцете й! — изрева.
— Какво?!
— Написал си нещо на ръцете й! Какво, по дяволите, написа?
— Остави ме да дишам и ще ти кажа!
Куори отстъпи, но след като блъсна сина си в стената. Задъхан, Даръл му каза какво е написал.
— Защо, по дяволите, го направи?
— Когато жената умря, се изплаших. Мислех си, че така ще ги заблудя.
— Това, което си направил, е глупаво!
— Съжалявам, татко.
— Естествено, че ще съжаляваш.
— Ама го написах така, че никой няма да разбере.
— Покажи ми точно как го написа.
Даръл грабна стар каталог за семена, откъсна лист и написа на него буквите със стара химикалка.
Куори взе листа и го разгледа.
— Виждаш ли, татко! Нищо не могат да разберат! Ти нали знаеш какво пише?
— Разбира се, че знам какво пише — тросна се той.
Куори излезе вън. Още беше светло, макар и залезът вече да багреше облаците в огненочервено. Не забеляза, че Даръл е излязъл след него и го гледа с лице, което просто копнееше за похвала, задето е измислил такава хитрина. И никога нямаше да разбере, че със съвсем същото изражение на лицето Куори беше гледал майка му в деня на смъртта й.
